Евгений Кандиларов, следдипломна квалификация по японистика, 
СУ Св.Кл.Охридски"

В периода на дългия и мъчителен преход, който българската държава извървява след 1989 г. до приемането и в Европейския съюз , често пъти се дискутира въпроса за т. нар. модел на извършване на реформите в страната. Множество мастити професори, икономисти, политолози, социални анализатори, а в последно време и т. нар. транзитолози, многократно се връщат към този проблем и в хода на своите проучвания върху неолибералния икономически модел, наложен в България, почти винаги се сблъскват с въпроса: Трябва ли той да се възприема като „универсално и безалтернативно икономическо лекарство“, независимо от геополитическите и историческите реалности в даден регион или са възможни и други модели? Заедно с този, обикновено върви и още един важен за анализиране на ситуацията въпрос, а именно: какви са факторите довели до прилагането на точно този модел на икономическа “модернизация”? Нуждата от промяна и модернизация на икономическите структури в дадените страни ли го правят безалтернативен или възприемането му, е по-скоро политическо и идеологическо решение, което за съжаление често пъти не води до желаните резултати и същевременно предизвиква сериозни социални трансформации и политическо напрежение и нестабилност.
Интересен подход към тези въпроси може да даде сравнителният анализ между реализираният в България модел на преход и един от съществуващите алтернативни трансформационни модели, какъвто се явява този на Япония след Втората световна война. Този тип сравнение се налага и с оглед на факта, че в годините след края на Студената война, Страната на изгряващото слънце сама предлага своят опит в извършването на подобна трансформация, разглеждайки този опит като алтернатива на модела възприет от източноевропейските държави в преход.
Краят на Студената война води до разпадане на двуполюсния модел в международните отношения. През 1991 г. последователно се саморазпускат всички структури на Източния блок, а в края на годината престава да съществува и суперсилата, наречена Съветски съюз.
България, както и повечето от източноевропейските държави, се оказва неподготвена за ликвидирането на социалистическата система за колективна сигурност и икономическо сътрудничество. От една страна, след премахването на защитния чадър на ОВД тя не е в състояние да го замени с гаранция за сигурност от друга организация, система или собствена стратегия, каквато до този момент не е изработила. От друга страна, търговско-икономическото сътрудничество на България със социалистическите държави не може да се преориентира веднага към икономически обмен със САЩ, страните от Европейския съюз и Япония. Последвалият период на преход, продължил повече от 15 години, показва, че вътрешните и външните условия за такава преориентация се създават значително по-бавно от очакванията както на политиците, така и на обществото. Заедно с това първите български демократични правителства проявяват и известна доза прибързаност, като ограничават търговските инициативи на държавата във вече завоювани пазари за българските стоки, каквито са тези на някои развиващи се страни. Всичко това, съчетано със започналите неблагоприятни тенденции във функционирането на българското стопанство, бързо довежда до сривове в социалното положение и до чувствително снижаване на жизненото равнище на българското население.  Започва бавен и продължителен преход от социалистическа командно-административна обществено-икономическа система към политическа демокрация и пазарна икономика.
По време на този процес, протичащ във всички държави от бившия съветски лагер, основна роля в извършването на икономическите реформи играят Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка. В процеса на предоставяне на структурни заеми на развиващите се страни тези две финансови институции провеждат мониторинг (наблюдение) на икономическата динамика, като в същото време отпускат на части финансови средства (траншове). Съветите за политиката, която трябва да се провежда, притежават задължителната сила като условие за отпускане на заема и се наричат “conditionality”. Съдържанието на тези “съвети-изисквания” с техните слабости и достойнства се различават според обстановката във всяка конкретна държава. Но като цяло те изхождат от една-единствена икономическа философия, независимо дали се отнася за някоя най-бедна страна в Африка, новоиндустриализираща се в Азия, или пък държава от бившия съветски лагер. В предлаганата от МВФ политика влизат средства като финансови ограничения и ограничения на емисиите на оборотни парични знаци, преразглеждане на програмите за обществени разходи, компенсационни плащания и субсидии, снижаване на обменния курс и унификация на обменната система, повишаване на лихвения процент или либерализация, реформи на банковата система, намеса в пазарните механизми и други. МВФ утвърждава, че е желателно използването на всички тези средства наведнъж, тъй като между тях съществува взаимовръзка. Този тип политика се нарича обикновено “Big Ben approach” или “шокова терапия”.  Главната особеност на подхода на МВФ и Световната банка се свежда до следните три елемента:
- приоритетът е поставен върху финансирането на международните задължения и финансовата система;
- краткосрочност на провежданите мероприятия;
- пазарната философия е построена върху принципа на “laisser faire”.
Що се отнася до скоростта на прехода към пазара, съществува разбирането, че създаването на новата система, ако не може да стане за една-две години, поне за период от пет години е напълно възможно или най-малкото желателно.
В самото начало на промените населението на страните от Централна и Източна Европа (в това число и България), стремящи се към политическа демократизация и пазарни реформи, е опиянено от чувството за свобода и от възможността за повишаване на жизненото равнище. В резултат на либерализацията на цените е провъзгласен краят на епохата на опашките пред магазините и на стоковия дефицит. Въпреки всеобщата еуфория и желание за бърза и решителна замяна на командно-административната социалистическа система с функционираща пазарна икономика, много скоро започват да се проявяват редица неочаквани и негативни явления. В период от няколко месеца до 1-2 години след началото на реформите по модела на МВФ и Световната банка се проявява обща тенденция на дестабилизация.
При липсата на създаден частен сектор, способен да погълне значителното количество работна сила, с разгръщането на приватизацията се увеличава структурната безработица. Същевременно прекратяването на практиката за изземване на печалбите на предприятията, преди създаването на съвременна данъчна система, води до значително нарастване на държавния дълг и печатането на пари. Наред с това разрушаването на съществувалата до този момент структура за външна търговия в лицето на СИВ довежда до загуба на външните пазари. Така за около година след началото на икономическите реформи се наблюдава съществен спад в производството, нарастваща безработица и постепенно развихряща се инфлация. Всичко това води до нарастване на социалното напрежение, което от своя страна дава възможност за политическа нестабилност и става благодатна почва за етнически противоречия, национализъм, популизъм, ксенофобия, антиправителствени движения и пр. Всичко това допълнително снижава възможностите за осъществяване на икономическите реформи и прави преходът към пазарна икономика и политическа демокрация труден, бавен и продължителен.     
Във външнополитически план преходният период се характеризира с постепенна преориентация в посока засилване на контактите със Съединените щати и западноевропейските държави, които се възприемат от българските управляващи като модел, който България трябва да следва.
Въпреки политическата и икономическа нестабилност в държавата, свързана с остри вътрешно-политически борби за власт и икономически контрол, през първите години на прехода почти всички политически сили и обществени среди в България се обединяват от идеята за “европейския избор”, означаващ присъединяване към Европейската общност и поемане на всички произтичащи от това права и задължения.  За период от близо 17 години основен приоритет на българската външна политика става приемането на страната за пълноправен член на двете основни организации за отбрана и икономическо сътрудничество в Евроатлантическия регион – Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) и Европейския съюз. Точно поради тази причина, въпреки съществуващите алтернативни политики на преход, подобно на предложеният от Япония модел на изграждане на пазарни структури, външнополитическите приоритети на България предопределят и следвания от държавата реформен модел.
През 90-те години на ХХ век Японският институт за международни отношения подготвя поредица, озаглавена “Японският следвоенен опит – в полза на трансформацията на централно- и източноевропейските икономики.”  В изследванията на института направени от широк екип от японски експерти, се отчитат следните 5 основни негативни тенденции, които се проявяват в процеса на трансформация на източноевропейските икономики следващи модела на МВФ и СБ:
1. Правителствата в тези страни нямат дългосрочна и перспективна политика.
2. Либералната икономическа философия преобладава в тези общества, което е естествена противоположна реакция на съществуващият преди 1989 г. модел на социалистическа планова икономика. По този начин новите управляващи в тези страни ярко разграничават собствената си икономическа политика от тази на предходния режим.
3. Липсват икономически експерти и икономически организации, които да провеждат необходимата за тези страни промишлена политика. 
4. Вътрешните пазари на тези страни са изключително малки, а зависимостта на националните им икономики от външната търговия е толкова голяма, че тези страни са принудени да молят ЕС, останалите развити държави, както и развиващите се страни да ги допуснат до техните пазари. Това от своя страна води до задължаването на източноевропеските държави да либерализират още повече своите икономики, което пък прави провеждането на нужната индустриална политика още по-трудно.
5. Нивото на спестявания в източноевропейските държави е изключително ниско, националните бюджети страдат от постоянен дефицит, банките са лошо капитализирани, което като цяло води до недостиг на необходимите средства за финансиране на една индустриална политика.
  За преодоляване на всяки един от тези проблеми японските икономисти предлагат като модел опитът, който Страната на изгряващото слънце е натрупала по време на своят собствен преход от командноадминистративна към пазарна икономика след Втората световна война.
За разлика от подхода за икономически реформи на МВФ и Световната банка, този на Япония следва съвършено различна философия. Следвайки горепосочената схема, неговите три най-важни особености са следните:
- като първостепенна задача се акцентира върху структурната реформа в промишлеността и икономиката;
- характерна черта на провежданата политика е това, че си поставя дългосрочни цели;
- правителството играе активна роля при формирането на пазарната икономика.   
Относно скоростта на преход към пазарни отношения твърдо се стои на позицията, че въпреки усилията на правителството и международните институции, преходът е дългосрочен процес, който изисква десетки години и не едно поколение. Вместо предложеният от МВФ и СБ “Big Ben approach”, японският подход е точно противоположен – “step-by-step approach”. 

Сравнение на подходите за икономическа реформа

 МВФ
Световната банка Японският подход
Приоритетни задачи Акцент върху финансовите мероприятия Акцентира се върху производството и икономическото преструкуриране
Отношение към срока за провеждане на реформите За кратък срок по принципа “шокова терапия” Необходимост от продължителен срок при постепенно развитие на реформата (“Градуализъм”)
Виждания по отношение на пазара Основен принцип “laisser faire” Пазарните принципи активно се допълват от дейността на правителството. Въвеждане на постепенна импортна либерализация и създаване на стимули на националната продукция за повишаване на нейната конкурентоспособност.
Отношение към динамиката на пазарния преход Може и трябва да се извърши един бърз преход Даже и при най-активни усилия за прехода е нужен един продължителен срок

Японската следвоенна икономическа политика е подчинена на т. нар. принцип на “градуализма”. В този смисъл можем да откроим три основни етапа в извършването на японския преход. Първият период обхваща годините 1945-1949 г., когато правителството провежда политика за повишаване на производството в ключови сектори от икономиката и наред с това взема мерки за контрол над цените и обменния валутен курс за избягване на хиперинфлация.
Вторият период продължава от 1949 г. до 1960 г. Тогава правителството взема драстични дефлационни мерки за справяне с опасността от инфлация, след което започва постепенна ценова либерализация, едва когато възстановяването на производството е вече факт. В областта на търговията правителството установява фиксиран обменен курс, давайки възможност за пълно възстановяване на търговския стокообмен в частния сектор. Същевременно ресурсната зависимост на японската икономика, както и първоначалната неконкурентноспособност на японската износна продукция, водеща до опасността от хроничен дефицит в търговския баланс на страната, кара правителството да не либерализира външната търговия на страната, а напротив да въведе строг контрол над международния търговски стокообмен. Заедно с това основна част от политиката на правителството в този период е повишаването на конкурентоспособността на японската продукция на международните пазари.
И третия период започва след 1960 г., когато след повишаване на конкурентоспособността на японското производство и подобряване на платежния баланс на страната, правителството започва постепенна либерализация на търговията и капиталовия пазар.
Съвсем схематично скицираните тенденции в японският модел на преход след Втората световна война, показва, че подобно на следвоенна Япония, така и източноевропейските държави след края на Студената война трябва да се справят с две основни задачи
- либерализиране на техните централно административни планови икономики;
 - модернизация и технологично обновление, чрез което да се достигнат т. нар. развити индустриални държави.
Тези две ключови за развитието на тези държави задачи са свързани в един общ икономически процес.
Въпреки предложената алтернатива за извършване на реформите, българското политическо и стопанско ръководство през 90-те години на ХХ и началото на ХХІ век следва съвършено различен от японския модел за икономическите реформи в страната – този предписан от МВФ и СБ, известен също като моделът на Вашингтонския консенсус.
Както правилно отбелязват японските експерти, подготвили поредицата от изследвания и препоръки към държавите в преход споделяйки опитът на Япония, проблемът за избора и реализирането на успешен трансформационен модел не опира до културните различия (както често се сочи), а по-скоро до много по-естествени фактори като: управленска немощ, конкретни  идеологически фактори и др.