/ Български  вариант за модел на националната сигурност през третото хилядолетие по християнското летоброене/
Д-р Георги Иванов Михайлов
В историята на японския и българския народи има много сходни елементи, което учудва даже специалистите етнолози. Така например японската и българската държави са между малкото политически институти в Евразия, които са възникнали преди няколко десетки века /23 за Япония и 13 за България/, като са запазили своето място в световната геоикономическа, геополитическа и геокултурна карта на света. Има и някои съществени разлики:
- Япония представлява първостепенна икономическа сила на азиатския континент и в зоната на Тихия Океан до капитулацията на 9 май 1943 г.
- България никога не е имала решаващо влияние даже в сферата на Балканския полуостров с изключение на кратки периоди от две десетилетия по времето на Симеон Велики и Иван-Асен ІІ, а така също от 1910 до 1913 г. при подготовката на балканските войни, особено при първата от тях. След щурма на Одрин през 1912 г., когато е върхът на българските победи и мощ, страната претърпява 5 национални катастрофи. През 1913 г. /загуба на междусъюзническата война/, през 1918 г. /загуба на първата световна война/, през 1945 г/загуба на втората световна война/, през 1989 г. /загуба на Студената война/ и така наречения демократичен преход от 1990 г. до наши дни.
- Япония в момента е първостепенна сила в световната икономика със своите 18% от световния съвкупен обществен продукт /ССОП/, като в областта на високите технологии японските концерни от типа на  Мацушита, Сони и Мицубиши заемат без съмнение водещи места в първата десетка на глобалния информационен безнес.
- -България от своя връх в глобалната икономика през десетилетието 1963/1973 г., когато се нареди сред 10-те най-бързо развиващи се в промишлено отношение държави според данните на  специализираната организация на ООН- ЮНИДО и даваше приблизително 1,6 % от глобалния СОП, тридесет години по-късно се намира на 77 място.
За щетите от пораженията в Студената война и в т.нар. преход към демокрация има много научни, популярни и журналистически публикации, предимно в България, но така също и чужбина. В повечето от тях преобладават едностранни и идеологически обременени подходи. Нещата може би ще се видят по-отчетливо, ако се вземат предвид няколко цифри. За периода 1945/1989 г. българският държавен бюджет само 2 пъти - през 1968 и 1973 г е завършвал финансовата година с плюс, като при всички останали случаи дефицитът се е покривал за сметка на СССР или международни заеми. Вярно е, че за периода 1963/73 г. България се нарежда в десетката на най-бързо развиващите се държави в света според индексите на ООН /по специално на ЮНИДО - организацията на ООН за промишлено развитие със седалище Виена/, обаче в края на следващите 15 години:
 - Външният дълг на България надвишава 10 милиарда долара при положение, че в края  на 1983 г. този индекс е 1,5 милиарда американски долара, т.е за 6 години той се е увеличил 7 пъти.
 - В края на 1989 г. на българска територия има построени заводи, поточни линии и т.н., които въобще не функционират, на стойност приблизително около 2,5 милиарда долара.
 - Освен това в открити халета или направо на полето са се намирали внесени машини и съоръжения от Япония, ЕС, САЩ, СССР и др.държави за около 2 милиарда долара.
 - България същевременно в момента на падането на Берлинската стена има да получава около 2,5 милиарда долара по отпуснати заеми и кредити като най-голям длъжник е Ирак /около 1 милиард долара/, Либия /около 600 милиона долара/ и т.н.
 -за периода 1989/99 г. от България са изнесени около 10 милиарда долара във валута и ценности.
 -демонтирани са цели заводи и поточни линии, които сега функционират във Венецуела, Украйна, Молдова, Русия, Казахстан, Лихтенщайн и др.
 - българският БПК беше поставен във "фризера"" от своите натовски /най-вече американски/ конкуренти, като руските притежатели на патентите и ноу-хау за оръжието и другата специална продукция на обединения от престъпници, които имат собствена вътрешна йерархична структура или структури, система за управление/мениджмънт/, разпределение на функциите и координиране на действията.
-  не разрешават на българските оръжейни експортьори да действат на пазарите на Третия свят, където България в някои години е получавала до 2/3,5 милиарда долара. годишно става въпрос за един много кратък период от 1973 до 1981 г., който е драстично прекъснат с възникването на т.нар. българска следа при атентата срещу папа Йоан Павел ІІ през 1981 г/.
 -към посочените по-горе цифри трябва да се прибави и загубата от около 2 милиарда долара годишно, които НРБ получаваше като ежегодна дотация от СССР, докато беше жив Л. И. Брежнев. Тя естествено не се подаряваше, а беше цената за “услугите”, които София оказваше на Москва, изпълнявайки ролята на своеобразен про-съветски ”спецназ” предимно в Третия свят и в някои западноевропейски държави от рода на Италия, Франция, Испания, Германия,Финландия и Австрия, както и Гърция в комплект с Турция. Последното се разшифроваше като доставка на оръжие и амуниции за ФНО на Алжир от 1957 до1962 г. т.е. до извоюването на независимостта от Франция като този тренд продължи във възходяща геометрическа прогресия при алжирските президенти от Бен Бела до Бутефлика , на Южен Йемен от 1962 до 1992 г., на Ангола, Мозамбик и Гвинея-Бисау от 1962 до 1987 като при Ангола доставките продължиха до 2002 г., когато умря ръководителят на  УНИТА Жонаш Савимби, на ЮАР и Намибия до рухването на апартейда, на Танзания и Занзибар, на Конго /Заир/, както и на Конго/Бразавил/, на Нигерия през Гражданскана война от 1965 до 1969 г, в Судан – особено през периода 1971 до 1977 г, в Либия, Чад и Западна Сахара през периода 1971 до 1991 г., в Палестина от 1949 до 1999 г., в Индонезия от 1958 до 1965 г., в Никарагуа и Салвадор през периода от 1978 до 1987 г.
Естествено при европейските “контрагенти” на софийската дипломация  не се налагаше да доставя оръжие, а ставаше въпрос за оказване на влияние, както чрез съответните комунистически партии, така и по т.нар.земеделска линия, използвайки контактите на казионния БЗНС с политици като дългогодишния министър-председател на Финландия – Ахти Каралайнен, заслужилия френски политик Кот министър в емигрантското правителство на генерал де Гол от 1942 до 1944 г., лидера на италианските християн-демократи Алдо Моро до неговото убийство от “Червените бригади” и др.
Към горепосочените загуби от Студената война и демократичния преход трябва да се прибавят около 400/500 хиляди турци, напуснали страната поради Възродителния процес и над 1 милион български граждани, емигрирали след 10.11.1989 г. предимно по икономически подбуди.
Освен това около 10/15 милиарда долара, необходими за превъоръжаването на българските сили за сигурност и не по-малко от 2 милиарда долара за селективно пригаждане на българските стандарти и съответните институции към изискванията на на ЕС са безвъзвратно загубени.
Следователно така  шумно провъзгласеният почти "единодушно" приет "…с консенсус" външнополитически курс при неговото досегашно реализиране и евентуално продължение при същите параметри, диктувани на София от Вашингтон и Брюксел се очаква да струва на българския народ приблизително около 50/60 милиарда долара. Даже тази сума да е 2 пъти по-малка, то тя прави безмислена преследваната през последните 15 години геополитическа стратегия за по-бързо интегриране в НАТО, като гарант на българската национална сигурност и спешно приемане в ЕС, без да се нарушава" идилията"" на т.нар. "" първостепенна съюзническа" ос Вашингтон-София.
Реалистичната алтернативна стратегия за успешна защита на българските национални интереси през 21 век, отчитайки глобалните, регионалните и локалните
геоикономически и геополитически в т.ч. и културно-цивилизационни фактори може да се сведе до няколко ключови аспекти:
- влизане във военно-политическата организация НАТО по т.нар. модел на генерал де Гол от 1966 г, когато основателят на Петата френска република, отказвайки да се подчини на диктата на президента Джонсън в глобален и особено в европейски мащаб, демонстративно денонсира споразумението за разполагането на щаб-квартирата на НАТО в Париж, изхвърли американските военни бази и инсталации от френска територия и извади френските въоръжени сили от общото натовско командване, т.е. без 100-процентна интеграция във военно-стратегическите структури, като се вземе участие само в тези чисто военни операции, които отговарят на националните интереси на България при съответното констиционно обусловено решение на българското НС.
Избирането на горепосочения вариант , който приблизително би отговарял най-много на сложната комбинация от специфичните национални интереси на България и нейното място в центъра на Балканите и на ръба между НАТО-вската сфера на влияние, и на традиционната руска такава. Интегрирането на София и Букурещ в североатлантическата схема на сигурност от април 2004 г. с явен превес на отчитане на  глобалните геополитически амбиции предимно на Вашингтон за сметка на. заинтересованността на Берлин и Париж може да породи лоши последици за България, имайки пред вид югославския сценарий на разпадане от 1989 до 2003 г.
За да  се избегне евентуалността от горепосочения вариант може би ще бъде добре България да се поучи от собствения си исторически опит, когато от 1300 г. над 800 г. българите са били инкорпорирани в чужд суверенитет, т.е. са били поробени, корелирайки го с японския вариант за самоизолиране през епохите на т.нар. шогунат, който също е  приблизително около 8 века като втората схема явно е за предпочитане.
Общото при японския и българския варианти на историческо развитие се корени във факта, че почти по едно и също време японците, прабългарите и славяните /населяващи земите  на Балканския полуостров/ т.е. в историческата дистанция между 5 и 7 век по християнското летоброене полупрескачат робовладелството, транспонирайки се във феодализма. И в японския и българския геополитически, геоикономически и геокултурни варианти изключително голямо влияние оказват външните фактори, които могат да се класифицират по следния начин
А/ При Япония несъмнено голямо е влиянието на континенталните цивилизации и религии в Азия като Китай , Индия, конфуцианството  и будизма, които в съчетание с присъщите на японците местни фактори оформят японската държавност в края на 12 век.
Б/ По аналогичен  начин в края на 12  и началото на 13 век при оформянето на Втората българска държава изключително голямо е влиянието на  християнството/ в лицето на византийското православие и римският католицизъм/, а така също и на богомилството при окончателното утвърждаване на българската народност при основоположниците на Асеновата династия : Асен, Петър и най-вече Калоян.
В/ Едновременно  с утвърждаването от самурая Минамото Йоритомо в град Камакура на първия  японски шогунат на династията Минамото/1177-1333 гг./ и царстванията на Асеновци/1186-1277 г/ на евразийския двуконтинент се появява най-голямата и най-могъщата феодална империя основана от Чингис хан, която се разпростира от Южнокорейско до Адриатическите морета, и от Северния ледовити до Индийския океани. Само поради историческата и геофизическата случайности през 1247 и 1281 г. Гигантските тайфуни Камикадзе /Свещенния вятър/ японските острови избягват своето инкорпориране  под скиптъра на Кубилай /внукът на Чингис хан/
За разлика от Япония на българския престол през 1289 г. се качва един от монголските /татарските/ князе Чака /син на хан Ногай/ така, че в продължение на няколко десетилетия българските земи се управляват дистанционно от кримските ханове или други представители на Златната орда, т.е. на тази част от Чингисидовия феодален конгломерат, основана от другия внук на Чингис хан - Батий или Бату хан.
  Г/ По времето на другите 2 шогуната /военно-феодални диктатури/: на Ашикага /от 1335 г. до 1573 гг./ и на Токугава /от 1603 до 1867 гг./ България е интегрална част от Турската империя. Тогава обаче могат да се намерят най-много
общи геоикономически характеристики между японците и българите. Най-големият проблем при последните е , че те на 3 пъти преминават през фазата на феодализма:
1. Когато славяните се настаняват на земите, управлявани от византийските императори на Балканите, те все още се намират на родовообщинния стадий от еволюционния път на човечеството. Постепенно чрез натиска на данъчните служби, направлявани от Цариград, те постепенно не по своя воля започват да се интегрират във феодалната структура на  Византия. При българите /прабългарите, както обикновенно те се разглеждат в историческата и останалата научна, популярна и художествена литератури/ положението е по-различно. Те вече разполагат с опита на изграждане на собствена държава много преди възникването на империята на Кубрат, чиято власт се разпростира от Кавказ до Днепър и от Черно море до Волга, т.е. при разпадането на последната т.нар. орда, оглавявана от Аспарух /Исперих/ се настанява в земите около устието на Дунав, имайки големия военно-исторически опит още от времето на знаменития хунски вожд Атила, пред когото е треперела Римската империя и на Изток , и на Запад.
Самият Кубрат за изключителното си политическо майсторство в поддържане на дипломатически и военни отношения получава от Цариград званието патриций, т.е. най-високата титла, която може да получи даден византиец, ако не принадлежи към императорската фамилия. Той е и първият български владетел, който става тайно християнин, покръстен лично от тогавашния цариградски патриарх, запазвайки положението си на върховен жрец на традиционния български култ на Тангра. Двеста години по-късно неговият наследник Борис І интегрира през 865 г. България в  християнския свят т.е. в  тогавашната европейска международна общност, където  т.нар. варвари “..естествено не се допускат..”, освен ако не се настанят там със силата на оръжието , както направиха келтите, готите и др. подобни племена и народи.
 2. При синтеза между водената от Аспарух българска народностна група със седемте славянски племена, установили се в геополитическото пространство между Дунава и  Балкана /Стара планина/ заема не само апетитна част от Византийската империя, но и най-важната от геостратегичска гледна точка, контролираща подстъпите към византийската столица – Цариград. Така че след военната победа над предвожданата от императора Константин флота направила десант близо до дунавското устие, българите извоюват правото да получават ежегоден данък от най-могъщата тогава евразийска държава – Византия. Същевременно обаче българите и славяните постепенно възприемат и византийския модел на феодализъм, който естествено се корелира със специфичните особености на аспаруховите българи и славяните обединили в единен племенен съюз.
 3.Така както е в Япония по същото време основната форма на собственост е държавната – при България доминиращата институция при собствеността, както и при всичко останало е ханската власт, докато в страната на изгряващото слънце , където императорският институт е ключовата фигура в обществения инструментариум фактически реалната власт е била в ръцете на шогуна или на императорските съветници, т.е. тя е била делегирана. Тази тенденция се запазва с изключение на някои кратки периоди, както е било за известно време  в епохата на революцията Мейджи и при капитулацията в края на Втората световна война, когато импараторът Хирохито оказва съществено влияние върху вземането на крайното решение продиктувано в Потсдам при срещата на лидерите на Великобритания, СССР и САЩ през 1945 г.
 4.Особено силно се изявяват сходните обществени структури при японците и българите за времето от края на 14 век до последната четвърт на 19 век, т.е. става въпрос за петте века, когато българският народ е част от Османската /Отоманската/ или както е по-известна – Турската империя. Същественно е да се отбележи, че когато през 1396 г. се поставя кръст на Втората българска държава по българските земи започват да се утвърждават частната собственост и стоково-паричните отношения, особено в пристанищата на Черно море /Варна, Несебър и др./, където активно действат генуезките и венецианските търговци, които са първите представители на зараждащия се европейски капиталиэъм .
 4.1.Пълчищата на османския пълководец Лала Шахин, завоювайки за Баязид Илдъръм България фактически я връщат стотици години назад, оставяйки я във т.нар.”фризер” на турския феодализъм чак до появата на Паисиевата история и по точно до Кримската  война през 1855/6 г. , когато отново на дневен ред се поставя въпроса за налагането на стоково-паричните отношения т.е. 500 години турско робство превръщат България, както и целия останал Балкански полуостров в своеобразен бушон – преграда между азиатския начин на производство, съпътстван с корелиращия му султански /Източен/ деспотизъм.
 4.2.Според експертите-османисти в момента, когато започва турската експанзия на  Балканите, а от там и в останалите части на Юго-Източна Европа и на Кавказ феодалните отношения в Близкия и Средния Изток, т.е. там откъдето идват османските турци, феодализмът е достигнал своеобразен апогей на своето развитие.Тук като своеобразен допълнителен “стимулатор”  действат серията от кръстоносни походи, предприета под егидата на Ватикана. Напътствани от поредица римски папи, кръстоносците не толкова воюват с “неверните” мусюлмани- араби, кюрди и др., колкото  грабят, убиват и въобще разклащат основите на Византийската империя, като в началото на 13-тия век я заместват със своята Латинска империя, превземайки Цариград под ръководството на венецианския дож Енрико Дандоло и  крупния феодал Балдуин Фландърски.
 4.3. Османската държава възниква в западните покрайнини на селджукските султанати, т.е. в една от т.нар. горещи точки на постоянните конфликти, подронващи  азиатските провинции на Византийската империя. Формирането на водещите институти на османския феодализъм става при доминиращото влияние на общо-ислямските и персийско-селджукските традиции, запазвайки някои рудиментарни остатъци от характерните турски патриархални нрави плюс прякото заимствуване от византийските традиции. Така се получава своеобразният синтез, който предопределя създаването на гигантската империя от Виена до Алжир превръщайки Черно море в своеобразно Турско море, превръщайки турския султан в халиф, т.е. след завоюването на Мека и Медина /свещенните места за последователите на Мохамед/ наследниците на Осман І започват да съперничат на европейските и азиатските велики сили /Франция, Свещената Римска империя – Австро-Унгария; Русия и Иран/, като претендират Високата порта /султанското правителство/ да бъде най-висшият политически институт в Евразия.
 4.4. Икономическият център на Османската империя е Румелийското бейлербейство, където съществено място са заемали българските земи. Заедно с останалите европейски вилаети като Босна, Будун, Егер, Каниджа и Темешвар /днешната Тимишоара в Трансилвания/ то формира нещо като икономически “локомотив” на мултиетническата империя, управлявана от султаните в Истанбул /Цариград/. Там за разлика от по-старите малоазийски бейлербейства /вилаети/ още от момента на завоюването на дадената територия под зеленото знаме с полумесеца цялата земя се “.. обявява за изключителна собственост на султана /емира/ “т.е. на турската държава.
 4.5. Същевременно цариградските падишаси са нямали право да даряват правото на собственост върху определено количество от завоюваните земи плюс хората, живееещи там на отличилите се във военните действия спахии, еничари и др. Те са можели само чрез т.нар. грамоти /мюлк наме/ да предоставят правото за съответната икономическа експлоатация, но в съответствие с нормите на шариата, когато даденият “удостоен” османлия почине или извърши някакво прегрешение спрямо султанската власт, то  Високата порта веднага възстановява султанският контрол.
 4.6. Първите тимари са били предоставени от основоположника на турската империя Осман някъде около 1300 г. при завоюването на Караджахисара. Тогава за първи път документално се удостоверява, че тези привилегии се предоставят за подвизи по времето на военната служба. По-късно при Мурад І /1360- 1389 г./ се въвеждат правото за предоставяне на тимара по наследство само по мъжка линия.
 4.7. По-късно турските султани въвеждат т.нар. вакъфска система на земеползване на султанските /държавните / земи. Разшифровано това означава, че всеки османец “дарен от султана” си запазва правото за себе си и своите мъжки наследници най-малко 20% от годишния доход от съответните земи /чифлик и др./ В началото на 19-ти век вакъфите представляват над 1/3 от държавния поземлен фонд, с който се разпорежда Високата порта/османското правителство/ по указание на съответния турски самодържец.
4.9. До окончателното формиране на турската империя  в края на 16-ти век най-разпространената форма за експлоатиране на султанските земи от дадената група удостоени османци  са били тимарите и зиаметите. По-късно през 17 век земеползването на цялата територия намираща се под скиптъра на турския султан  според специфичните форми на собственост се класифицират в 22 отделни групи.
5. През 645 г. в Япония се извършва своеобразен политически преврат, който катапултира страната от първобитнообщинен строй направо във феодализма, т.е. почти аналогично, какъвто е бил случаят на българския прецедент при формирането на съюза между славяните и българите, предвождани от Аспарух. От гледна точка на класическата феодална типология, характерна за азиатския континент, японците формират своите държавни институти, начините на стопанисването на земята и нейното  експлоатиране, а така също заимстват религиозно-идеологическите си концепции от Индия и Китай,  използвайки като своеобразна трансмисия Корея.
По силата на принципите, кодифицирани в “Тайко” цялата японска земя се декларира за императорска собственост, изгражда се централизиран, регионален и локален бюрократичен апарат, спазвайки йерархичните принципи по късно синтезирани от  Конфуций.
Земята се разпределя между селските семейства, които се обединяват в общински задруги. Всеки член на даденото семейство получава полагащата му се част от  много ценената на японските острови обработваема земя по силата на съответните законови разпоредби. Официално японският селянин е бил свободен, за разлика от европейските и китайските крепостни, но той е бил закрепен за предоставения му поземлен участък.
Земята не е могла да бъде предмет на покупко-продажба, защото е била изключителна императорска собственост. На всеки 6 години се извършва поредното преразпределение на поземлените участъци като при разрушаването на дадено семейство поземления участък, който той е обработвал автоматически се връща в домена на държавата и подлежи  отново на преразпределителната процедура, извършвана от съответния държавен чиновник – бюрократ.
В началото на 10 век започва формирането на японския вариант на частната собственост. Класовите структури на собствениците се състоят от императора и неговия двор, висшата аристокрация, бонзите на будистката църква, самураите /военно-бюрократичната каста/, а така също търговците и занаятчиите, разполагащи с по-големи материални възможности.
През `13 и 14 векове окончателно се утвърждават едрите частни собственици в японската феодална система. Това са т.нар.”даймьо” като някои от тях се превръщат във влиятелни князе. Така постепенно се стига до военно-феодалната диктатура, известна под термина “бакуфу,” оглавявана от съответния Шогун /транскрибирано на български това означава велик пълководец/. Върхово постижение на тази система е епохата на династията Токугава, когато императорският институт, въпреки неговата формална върховност в държавата фактически е само фигурант в обществено-икономическите, политическите и особено във въпросите свързани с войната и мир.
Още Иеясу Токугава след поемането на върховната власт над японските острови установявава стриктен контрол върху всички сфери на живота, както в политическата, така и във военната и икономическата структури. Всички “даймио” бяха  разделени на 2 групи:
А / на  т.нар.приближени т.е. близки или обвързани с шогуна.
Б/ на “чужди”, т.е. политически, икономически и военни противници на Върховния управител. Техните земи се оказват съзнателно заобиколени от поземлените участъци на верните на дома Токугава васали. Така се създава своеобразният японски модел на абсолютна феодална власт, царстваща над 250 години над японските острови и твърдо противопоставяща се на всички европейски и американски опити за проникване в страната на Изгряващото слънце, т.е. горе-долу аналогично на изолираните от останалата част  от Европа и света на християнските български земи, инкорпорирани в османската провинция Румелия.
За разлика от Япония, където своеобразната изолационна “завеса,” наложена от Токугава помага за естественото развитие на собствените японски капиталистически структури, при българите тяхното място като рая в Османската империя не само че стопира естественото им развитие , но я поставя и в своеобразно “менгеме” между султанската бюрокрация, разлагащата се страта на спахийската аристокрация, духовното “покровителство” на гръцката цариградска буржоазия и т.н. Следователно може да се направи генералния извод, че : от периода на своето образуване до началото на второто хилядолетие в геополитическата, геоикономическата и геокултурната еволюции на японския и българския народи има доста общи неща независимо от факта, че България се намира в чентъра на Балканския полуостров и е нещо като бариерен риф между Европа и Азия, а Япония е разположета върху група острови доста отдалечени от корейския полуостров, т.е. от азиатския континент.
Същественото различие между историческата съдба на японците и българите се корени във факта, че от момента на своето образуване българската държава е била принудена да води почти непрекъснати войни и военни действия, за да гарантира своето оцеляване от попълзновенията на Византийската, Франкската, Латинската, Татаро-монголската империи без да се забравят и непосредствените съседи :сърби, унгарци, кумани, власи и др. По-късно след интегрирането на българските земи в Турската империя Истанбул води непрекъснати войни със Свещенната Римска /по-късно Австрийска и Австро-Унгарска/ империя и особено с Руската империя.
За разлика от българските земи, на японските острови първите чужди армии стъпват едва през 1944/5 г., т.е. в края на Втората световна война, когато Япония по силата на решенията от Техеран/ 1943/, Ялта /1945/ и Потсдам /1945 г./ на Обединените нации е окупирана от САЩ и управлението е предадено в ръцете на генерал Мак Артър. Аналогично е и положението в България след Първата световна война - върховната военно.политическа власт се намира в ръцете на френския генерал Франше Д’ Еспере – командващ силите на Антантата на Балканите, а след Втората световна война- тази роля още по-решително се изпълнява от  съветския армейски генерал Бирюзов, който съчетава постовете на началник-щаб на ІІІ-ти Украински фронт и председател на Съюзническата Контролна комисия. Последната се състои от представители на Великобритания, САЩ и СССР, но последната дума винаги има Сталин от своя кремълски кабинет. От там се насрочват изборите за Велико и обикновенни народни събрания, референдума за дилемата монархия или република през 1946 г. едновременно с аналогичното допитване в Италия, и така до подписването на Парижкия мирен договор между България от една страна и  Обединените нации през 1947 г.
Така обобщавайки историческия опит, натрупан от японския и българските народи през последните 140 години може да се направи един генерален извод, съвпадащ с едно от гениалните прозрения на  поета Христо Ботев, който в един от своите международни коментари, спирайки се на събитията, породени от революцията “Мейджи” подчертава :“..сега в Япония става нещо подобно на развиващото се в България. След 100 години Япония ще бъде много напред в своето развитие, докато за България аз се съмнявам “ т.е. японските икономически структури през отминалия 20-ти век се превръщат в основен азиатски хегемон и първостепенен конкурент на Великобритания, Франция и особено на САЩ без да се забравя и СССР.
По времето на Руско-.Японската война/ 1905-7 г./, Първата световна война /1914-18 г./ страната на Изгряващото слънце е неоспорим победител.През Втората световна война Токио установява пълен контрол върху 2/3 от Китай, целия Индокитай, Филипините, Индонезия, Сингапур, голяма част от тихоокеанските острови като изхвърли американската армия от Филипините и с удара при Пърл Харбър на 8.12.1941 г. парализира най-мощната част на американските ВМС- тихоокеанският й флот. Същевременно българската армия, изпълнявайки заповедите на Хитлер се превръща във временна окупационна сила в Македония и Беломорска Тракия . Докато за японците завоюваното през първата половина на Втората световна война си оставаше според договора за Антикоминтерновския пакт и тройния съюз Рим-Берлин-Токио нейна интегрална собственост, то според плана Ото подписан от нацисткия фюрер българите заедно със своя “Цар-Обединител” трябвало да се “..транспортират до региона на Коми  в Русия, а на българските земи да се преместят тиролските немци “.. за да се намалят пртиворечията с Мусолини..и да се гарантира санаториалната почивка на есесовския елит..”
След Втората световна война и Япония , и България се намират в лагера на победените държави от хитлеристката коалиция, но докато японците все пак се възползват от разразилата се Студена война , и особено от Корейската война  през периода 1950-53 г. не само да възстанови и да модернизира своята икономика, то България пое пътя на икономическото развитие по съветския модел, като понякога от престараване даже бяха допуснати повече грешки от съветските “покровители”.Това важи особено за кооперирането  на селското стопанство, завършило с мъртво-родената схема на АПК/ аграрно-промишлените комплекси/ и
създаването на  металургия в лицето на комбинатите в Перник, Кремиковци, Дебелт и Ихтиман, което доведе до гигантски социално-икономически последици, в т.ч. трикратното увеличение на софийското и пловдивското население.
Сега, в първото десетилетие на 21-ия век и третото хилядолетие според християнското летоброене, когато Япония се намира в първата тройка на най-добре развиващите се икономически държави, а България в руините на победените в Студената война, лидерите на българската политика може би трябва за се поучат от японския  опит, натрупан в предходния век, корелирайки го с уникалността на  българското геополитическо положение, за да се намери най-добрият вариант за бъдещото развитие на страната, т.е. сляпото и буквоедското прилагане на лавсираните от САЩ и Западна Европа евроатлантически рецепти за бъдещето на българската държава може да доведе до нежелателни резултати.
България ще спечели повече, ако ограничи своето членство в НАТО само до границите на френския модел, използван от 1966 г. насам. Това означава пълно членство в политическите структури на НАТО, като за военните структури се прилага или френския модел, т.е. участие в тези североатлантически акции и действия, които съответстват на българските национални интереси, или японската схема за пряко сътрудничество със САЩ само в ареала на Балканския полуостров плюс Черноморския басейн.
Много добре ще се отрази на България използването на японския опит от началото на 50-те години т.е. възстановяване на българския ВПК като постоянен доставчик на качествена продукция  на САЩ и техните съюзници в борбата срещу  световния тероризъм, съчетавайки го със запазването на съветско-руските патенти и технологически схеми по израелския модел. Това може да се превърне в своеобразен “локомотив” за българската икономика като трамплин в съвременните глобални икономически отношения.