言魂
Таня Красимирова Симеонова 3-ти курс,
СУ "Св.Кл.Охридски", ФКНФ, ЦИЕК, Катедра "Езици и култури на Източна Азия", специалност "Японистика"
Кратко въведение
Езикът е ярък символ – на идентичност, на принадлежност, на общи културни корени. Неразделна част е от културата и обществото и е инструмент за поддържане на националната идентичност. Той е средство за комуникация, но е и отражение на начина на мислене и възприемане на действителността от неговите носители. От семантична гледна точка той се използва за създаване и предаване на съобщения при комуникативния процес, които в последствие се дешифрират като им се приписва определено значение. От какво зависи то? - От получателя на съобщението и неговия културен бекграунд?; Изцяло от намеренията и това , което е закодирал подателя? - Всъщност то зависи от условията, в които се извършва комуникацията и от общуващите. Подборът на думите също не е произволен, а е подчинен на разбиранията и целите им. В този смисъл общуването винаги е ограничено от културни и контекстови рамки и може да се извършва пълноценно, само ако те са известни на всички участници в процеса. Затова е жизнено важно значението, с което се използват подбраните лексикални единици и отношението на участниците в комуникативния процес към тях.
Няма да акцентираме върху значението на езика за живота на хората, защото то може да бъде предмет на самостоятелна тема, но ще кажем, че то дава основание още древността на думите да се приписват магически характеристики. Т.е. те не просто назовават понятието, а го реализират. Ето защо е имало толкова думи табу, евфемизми, както и нарочна употреба на думи с положителна конотация. Вярата на японците във вълшебната сила на думите и в това, че те могат да повлияят върху съзнанието и мисленето на човек се нарича „котоба дамаший“ или „котодама“. Това вярване е свързано с определен тип мислене и общуване, характерно за японците – система на учтивост (кейго) в езика, недиректни изрази и оттам богата нюансираност на езика, избягване употребата на думи, в които се съдържат мори „ши“ и „ку“ заради аналогия с думите за смърт (死ぬ) и трудност/нещастие (苦しい). „Котодама“ има дълбоки корени в японското съзнание, а на определен исторически етап се използва и с политически цели. В настоящата разработка ще направим кратък преглед на историческото развитие на това „явление“ - котодама.
В древността
Във всяко нещо има дух „тама“, който не е здраво прикрепен към него, а може да се прехвърля. Това се отнася и за думите – чрез тяхната сила, дух, могат да се реализират намеренията на говорещия.
За първи път терминът „котодама“ се появява в класическата литература от периода Нара (710 – 784 г.). Според Оригучи значението му се е променяло три пъти през историчските периоди. Първоначално вярата в духа на нещата се е отнасяла до божествата „ками“, към които са се произнасяли норито – молитвословия. След това котодама се прехвърля върху самите норито, за да стигне накрая до думите в езика и езика. Киндайчи разделя котодама от лингвистична гледна точка на: котодама при вербалната комуникация – вярата, че това, което се изговори, ще се случи; котодама при конкретни изрази или поеми; котодама при думите – духът на всяка дума. Макар и поставена в категории, идеята на котодама е ясна – съзнанието на хората не е възприемало абстрактния характер на думите, а е вярвало, че изказването е материята, а значението – духа на думата. Затова заедно с изговарянето ъ (котоаге – речевият акт) се материализира и духа ъ. Оттук идва и „имина“ - избягване употребата на някои думи. Смята се, че с котодама се свързва и личното име на човек. Ето защо, за да се предпази от недоброжелатели, той е пазел истинското си име в тайна от останалите – то е можело да бъде разкрито едва след смъртта му.
Примери за силата на думите можем да открием в класическите литературни произведения.
Котодама в литературата
Тук ще разгледаме три писмени паметника, които са хронологично подредени от по-късния към по-ранния етап.
Маньōщỷ
Отношението на японците към духовете на нещата – или по-точно одухотворяването им, е ясно илюстрирано в литературата от древността. Пример за котодама откриваме в Маньōщỷ – най-големият поетичен сборник (съдържа около 4500 стихове - ута) на древността, съставен от края на периода Нара до началото на Хейан (794 – 1185г.?). Стиховете са разделени на три части смислово – в първата влизат стихове за любовта, във втората – тъжни стихове в памет на починалите, а в третата – такива, които не могат да бъдат разпределени в посочените по-горе две. За нас интерес представлява точно третата част. Тук откриваме „ута“, които се казват пред императора за късмет и добър път, когато му предстои пътуване. Тук също има и примери за това как чрез силата на думите – стиховете вака, може да бъде излекуван човек. Описва се срещата 21-вата година от управлението на императрица Суйко на принц Шōтоку Тайши с просяк, умиращ от глад. Шōтоку Тайши му помага да се възстанови чрез стих. След смъртта на просяка, тялото му е оставено в гробница, откъдето не след дълго изчезва – явно заради силата на духа си.
Вярвало се е, че когато човек види болен или пътник, починал насред пътя, той трябва да успокои духа им. Това е можело да стане чрез вака. (пример 1).
Съчиняването и казването на вака в чест на ками, също както и при котоаге, освобождава силата на думите и успокоява божествата. Поради това в много случаи са създавани стихове и са поднасяни на ками като дар. Така, докато Ки но Цураюки (един от основните съставители на Маньōщỷ) пътува на юг от Осака, конят му изведъж спира. Оказва се, че трябва да бъде поднесен дар на божеството на местността, през която се преминава – съчинена е вака. Това, което успокоява ками, е изричането на името на тази местност. Ето защо има много вака, създадени при пътуване. В други случаи много се е внимавало да не се изрече името на божество, което може да стори зло на хората.
Примери:1
1.Poem No. 3-415 A poem composed by Prince Shōtoku when he found a man lying dead on Mount Tatsuya during his trip to the Well of Takahara.
家にあらば 妹が手まかむ 草枕 旅に臥せる この旅人あわれ
Ie ni araba imo ga te makan kusamakura tabi ni koyaseru kono tabito aware
If he were home, he would be pillowed on his wife"s arm, but here he lies dead on a journey, grass for pillow. Poor traveler!
2. Poem No. 1-64 Written by Prince Shiki on the occasion of the visit to the Palace of Naniwa by Emperor Mommu in 706:
葦辺行く 鴨の羽がひに 霜降りて 寒き夕へは 大和し思ほゆ
Ashibe yuku kamo no hagai ni shimo furite samuki yūhe wa Yamato shi omōyu
On this cold and chilly evening,
when frost forms on the folded wings of the mallards
as they swim near the reedy shore,
My thoughts go back to Yamato.
3. Poem No. 1-58 Composed by Takechi Kurohito on the occasion of the visit to the province of Mikawa by the ex-Empress Jitō in 702
何処にか 船泊てすらむ 安礼の崎 漕ぎたみ行きし 棚無し小舟
Izuku ni ka funahate suran Are-no-saki kogitamiyukishi tananashi obune
That tiny dugout boat that rowed away around Are Point,
Where will it find a mooring for the night?
4. Poem No. 1-48 Composed by Kakimoto Hitomaro on the occasion of the night-camping trip of Prince Karu on the plain of Aki.
東の 野に炎の 立つ見えて かへり見すれば 月かたぶきぬ
Himugashi no no ni kagiroi no tatsu miete kaerimi sureba tsuki katabukinu
On the eastern plain is seen a flickering of glowing dawn:
Looking back, I see the moon setting in the west.
5. Poem No. 1-8 By Princess Nukata
熟田津に 船乗せむと 月待てば 潮もかなひぬ 今は漕ぎ出でな
Nikitatsu ni funanori semuto tsuki mateba shio mo kanainu ima wa kogiidena
Awaiting the moonrise to put our ships to sea at the port of Nikitatsu,
with the moon the tide comes in. Now, let"s row out!
6. Poem No. 1-2 By Emperor Jomei when he climbed Kagu Hill to view the land
大和には 群山あれど とりよろふ 天の香具山 登り立ち 国見をすれば
国原は 煙立ち立つ 海原は 鴎立ち立つ うまし国ぞ 蜻蛉島 大和の国は
Yamato ni wa murayama aredo toriyorou Ame-no-Kaguyama noboritachi kunimi o sureba
kunihara wa keburi tachitatsu unahara wa kamame tachitatsu umashi kuni zo akizushima
Yamato no kuni wa
Of many hills in the land of Yamato,
I climb heavenly Kagu Hill richly adorned with green foliage,
and stand on the summit to view my realm,
I see smoke rising on the open plain of land
and gulls taking off from the surface of the lake.
A splendid land, is this land of Yamato!
7. Poem No. 9-1791 Anonymous By the mother of a man leaving the port of Naniwa as a member of the embassy to China in the year 733
旅人の 宿りせむ野に 霜降らば わが子羽ぐくめ 天の鶴群
Tabibito no yadorisemu no ni shimo furaba wa ga ko hagukume ame no tazumura
If frost should fall on the plain where my traveling son finds shelter, cover my darling with your wings, O flock of cranes flying high in the sky.
8. 220 uta
讃岐狭嶋視石中死人柿本朝臣人麻呂作歌一首
9. 3020
（寄物陳思）
10. 251 – fixing the “tama” by making a knot in the cord of one"s garment (тя дава част от своя дух на съпруга си като го прикрепява към дрехите му. Смята се, че този дух ще се завърне обратно при нея – т.е., че и съпругът ъ ще пътува безопасно.)
（柿本朝臣人麻呂覊旅歌八首）
Коджики2 и Нихон шоки (Нихонги)3
Няма да се впускаме в подробни обяснения за тези два писмени паметника, но ще отбележим, че те имат огромно историческо значение, тъй като за първи път писмено и систематизирано се отразява историята на страната. В тях са събрани на едно място митове и исторически факти, което на практика означава, че чрез тях се създава официално единна история и се легитимира държавата Ямато.
В нихонги присъстват предимно исторически факти, а фикцията е по-малко, околкото в Коджики. Събитията са подредени хронологично и обхващат периода от създаването на света и държавата до управлението на четиридесет и четвъртия император. Нека разгледаме конкретна част от текста: (месец десети, ден осми) - В двадесет и третата година от управлението на император Суйнин, принц Хомоцу, вече тридесет годишен, проговорил. Това се случило, когато лебед прелетял над него. Тук се вижда една от характеристиките на тама (духа) – той може да преминава – от лебеда към човека, и да се трансформира – в случая в думи.
Текст от Нихонги
Winter, 23rd year, 10th month, 8th day. The emperor stood before the Great Hall, with the Imperial Prince Homotsu-wake in attendance on him. Now there was a swan which crossed the Great Void, uttering its cry. The Imperial Prince looked up and seeing the swan, said: - “What thing is this?”. The Emperor, observing that the Imperial Prince had gained his speech on seeing the swan, was rejoiced, and commanded his courtiers, saying: - “Which of you will catch this bird and present it to me?”. Thereupon, Amano Yukaha Tana, the ancestor of the Tottori no Miyakko, addressed his Majesty, saying: - “The servant will surely catch it, and present it to thee.” So the Emperor declared to Yukaha Tana, saying: - “If you present this bird to me, I will certainly reward thee liberally.” Now, Yukaha Tana, looking from afar towards the quarter whither the swan had flown, followed in search of it to Idzumo and there captured it.
Some say “To the land of Tajima.”
Тамашидзуме или митамашидзуме означава успокояване на духа и връщането му обратно в центърна на тялото. Това става чрез тамафуримитамафури – използва се ритуален обект (клонка от свещеното за шинтоизма дърво – сакаки, меч или скъпоценен камък). Този ритуал се е извършвал и в императорския дворец, за възстановяване и успокояване на духа на императора, когато здравето му е влошено или когато е на смъртно легло– в този случай се е наричал чинконсай. Всъщност защо е необходимо да го споменаваме? - Защото чинконсай много напомня на онази част от мита за Аматерасу, когато тя се е скрила в пещерата и над света се е спуснал мрак. Митът за Аматерасу е описан в Коджики – първата историческа книга за японците. Състои се от три свитъка (маки) – горен, среден и долен, обхващащи времето от първия император Джинму до императрица Суйко (тридисет и третия владетел). В горния свитък са събрани космогоничните и космологичните представи на японеца за света – тук са представени митовете за Идзанаги и Идзанами, както и за Аматерсу и Сусанō; средният е представен под формата на приказка за периода от император Джинму до петнадесетия император Ōджин, а долният съответно включва периода от шестнадесетия до тридесет и третия владетел на страната. Структурата на този исторически паметник плавно се променя – от изцяло фикция към включване на исторически факти.
Нека се спрем на вече споменатия мит за Аматерасу.
Ядосана на брат си Сусанō за поредната му груба шега, Аматерасу се затваря в една пещера и отказва да излезе. Тогава над света се спуска мрак и всички ками се събират пред пещерата, за да молят божеството да излезе. Опитват се да отместят камъка пред входа на пещерата, но не успяват. Поставят огледало и магатама (шинтоистки символи), но и това не помага. Тогава Аме но Удзуме изпълнява танц придружен с норито, което до такава степен заинтригува Аматерасу, че тя най-сетне излиза.
Дори на този най-ранен етап на формирането на съзнанието на японеца за създаването и организацията на заобикалящия го свят, той вярва в духа на думите. Всъщност той вярва в това, че всяко нещо има дух, който не е здраво фиксиран за него – може да се отделя и да се връща отново, но най-важното е, че може да се контролира. Именно оттук се развива идеята, че и думите имат дух, и че могат да контролират. Концепция, която в началото е натоварена по-скоро с магически, дори мистичен характер, но която с течение на времето се отърсва от него и придобива ясната представа за силата на думите да убеждават.
Котодама и национализма
Връзката език – национализъм не може да бъде отречена. Навсякъде по света езикът е бил впряган в служба на национализма – за да бъде обединител на обществото, от което трябва да се изгради единна нация или за да даде рамките на една идентичност, създадена от определена идеология. Езикът не може да функционира на национално равнище без конкретни политически измерения, както показват и трудовете на Фишман (1972г.), Барбър и Карлмайкъл (2000г.), Готлиб и Чен (2001г.). В Япония езикът и национализма винаги са били обвързани и езикът е служил по различен начин на идеологията. Могат да бъдат споменати три основни:
1.) определяне границите на националната държава
2.) продължаване на милитаристичната идеология
3.) следвоенен културен национализъм.
Нека накратко ги разгледаме.
Границите на националната държава
Периодът Мейджи е период на дълбоки реформи във всички сфери на политическия и икономически живот на страната. След около двеста-годишна доброволна изолация, Япония е принудена да отвори отново границите си и то в много променена среда. Необходимо е да се създаде единна нация възможно най-бързо, а от гледна точка на езика – да се стандартизира. Това налага потискането езика на айну, както и на окинавския. Извършват се промени, които приближават писмената форма на езика до устната.
Въпросът за Айну и Окинава
Необходимостта от стандартизиране на езика не се отнася само до Хоншу, но и до по-периферните райони на страната – Хокайдо и Окинава. До този период на тамошното население е било забранявано да използва японски и се е гледало на него като на варвари. С оглед създаването обаче на еднинна нация и стабилни граници, се позволява тези хора да посещават японски училища и да вземат японско гражданство. По този начин езикът изиграва главна роля и в подсилването на националните граници.
Годините на милитаризма: език и ултранационализъм
През първите петдесет години от модернизицията основна грижа е изграждането на стандартизирана форма на езика, което разбира се е свързано с извършването на писмена реформа. Инетерсно е, че по-късно се забранява промяната или по-точно опростяването на писмения вариант на езика чрез намаляване броя на задължителните йероглифи. Изхождайки от идеята за котодама, ултранационалистите забраняват по-нататъшни промени:
Ключов момент в разбиранията на японците за собственият им език е концепцията за котодама, която до голяма степен се свързва с идентичността и националния дух на японците. Според Китагава (1987: 68) това е шинтоистка идея, при която се смята, че думите с положително значение и правилно произнесени, носят добро, и обратното – тези с отрицателно значение, при произнасяне причиняват зло. Като цяло представата за език, който носи собствен дух, се свързва с пуризма и чрез котодама той се налага като лингвистична идеология в Япония.
През 1977 г. Милър проследява котодама от нейните корени в литературата (по-конкретно Маньошу), през периода Токугава, изкривяването и използването й от Кокутай но хонги4 в края на 30те години, до появата й отново в концепцията нихонджинрон5 през 70те. Той цитира определения за котодама от 50те и 60те години, където освен първоначалната идея, че японците са уникални в концепцията за котодама, се чертаят паралели с други общества, вярвали в магическите свойства на думите. Т.е. забелязва се огромна промяна в начина на мислене – търсят се прилики, а не разлики с други култури и общества. Милър дава примери с употребата на езика в юдаизма и християнството, а Кристъл (1987: 8) цитира религиозни текстове, думи табу и заклинания като примери за това, че думите притежават силата да контролират обектите. Интересен е паралелът, който се прави между речевият акт и котоаге (речевият акт при котодама). Идеята за речевия акт е на философа Джон Остин, появява се през 1960г. и се доразвива в сферата на прагматиката. Не може да се каже, че Остин твърди съществуването на три вида речеви акт, а по-скоро той описва три нива, на които работи речта – 1.) речевият акт съвпада с момента на извършване на действието (illocutionary act); 2.) речевият акт, който представлява само изкаване (locutionary act); 3.) чрез речевият акт се извършва действието (prelocutionary act). В един комуникативен процес могат да се използват и трите. И така, обешанието, изразяването на благодарност или извинение, както и задаването въпроси функционират като първия тип речеви акт. Изричането им реализира действието, което се съдържа в значението им. Например - „Предупреждавам те!“. Това разбиране ни доближава до идеята за котодама и котоаге.
През 1930 г. именно тази концепция е била използвана от ултранационалистите. Котоаге седзу, т.е. да не се споменава дадено божество, защото това може да предизвика зло, идея, която срещаме в Маньошу, се трансформира до виждането за котоаге сену куни – страната, в която не се говори за това, което би предизвикало отрицателен ефект. Ето какво обяснение дава Милър (1977: 278-279):
It was cited to “prove” that the earliest stages of Japanese society put a premium upon not expressing one"s views, and valued not verbalizing one"s opinions; it was invoked to make a virtue out of silence endured in the face of conflicts, controversies, or difficulties of every kind, particularly, of course, those of a political nature.
Ето как се използва идеята за котодама през периода преди Втората световна война – чрез налагане на мълчание и търпение, приписвани като елементи на японската ценностна система. Предложенията за реформа в писмеността са считани от ултранационалистите за вмешателство и нарушаване на националния дух, култура и история. Имайки предвид, че точно национализмът дава тласък на реформите в японския език след 1894-5г. , когато се повишават националния дух и самочувствие след победата в японо-китайската война. Тогава дори се предлага отхвърляне на китайските йероглифи и ползване само на кана. Това е и начинът, по който национализмът може да повлияе върху езиковото планиране в различни посоки.
След победата на Япония във Втората световна война школата кокугаку6 изчезва, но може да се каже, че концепцията нихонджинрон е нейн достоен последовател. В основата й се намира виждането за уникалността на японците, японската култура и език. В тази концепция се крие следвоенния културен национализъм на Япония.
В заключение
Дали котодама е явление, разбиране, светоусещане характерно само за японците? Не можем да отречем, че идеята за духа на езика и силата на думите присъства не само в Япония, а и използването на езика като инструмет за прокарване на политическа идеология не е нейн патент. Но кой друг език толкова добре отразява същността на своите носители? И защо те да не се гордеят с него и да не го приемат за нещо, отличаващо ги от останалите култури и общества? Може би днес не се отдава значение на магическата сила на думите, но дори и така японците продължават внимателно да ги подбират. Същото важи и при избора им на имена – йероглифите в името трябва да имат положително значение, а освен това се вярва, че това значение ще определи и личността на човека, който го носи. Може би всичко това са само суеверия. Но дали една идеология би могла да се основава на суеверия? По-скоро котодама отразява истинската вяра на японеца, а също и нагласата му да се съобразява при общуването си със ситуацията, в която се намира, със статуса си и с чувствата на събеседника. Всъщност общуването се извършва при множество ограничения и съобразяване с много правила. Най-важното е, че и до днес котодама остава в съзнанието на японеца, а доказателство за това какво огромно влияние може да има върху цялото общество, е използването ъ в сферата на политиката. Котодама не е суеверие или остаряло разбиране, а важна част от начина на мислене на японеца и, далеч от идеята за културен национализъм, но все пак можем да кажем – доказателство за неговата уникалност.
Библиография
BONNEFOY, Yves - Asian Mythologies, University of Chicago Press, 1993
KAZUYA, Hara - The Word "Is" the Thing: The "Kotodama" Belief in Japanese Communication, Part І and ІІ, ETC.: A Review of General Semantics, Vol. 58, 2001
KOSAKU, Yoshino - Cultural Nationalism in Contemporary Japan: A Sociological Enquiry, Routledge, 1992
McVEIGH, Brian J. - Nationalisms of Japan: Managing and Mystifying Identity. Boulder, Colorado: Rowman & Littlefield, 2003.
ROBERT B. Kaplan, RICHARD B. Baldauf - Language and language-in-education planning in the Pacific Basin. Boston: Kluwer. Academic Publishers, 2003
SIMPSON, Andrew - Language and National Identity in Asia. Oxford University Press, Oxford, 2007
http://etext.lib.virginia.edu/japanese/manyoshu/AnoMany.html
