Даниела Костадинова Колева,студент Японистика, трети курс, фак № 80160, 2008 г.
Езикът е могъщ символ – на идентичност, на принадлежност, на общи културни корени. Той е неразделна част от културата на една страна и част от образа на националната и идентичност. Именно това е причината въпросът за езиковата политика да бъде от особена важност. Нагласата и действията на правителствата и правителствените организации спрямо езика, отразяват в по-широк смисъл и отношението им към обществото. Всички страни, без оглед на това дали са многоезични или не, и дали имат специални организации, занимаващи се с езиково планиране, заявяват своя позиция спрямо езика. И тъкмо това тяхно отношение отразява и официалните им позиции относно онова, което се случва в страната, както и стремежите за нейното бъдеще.
Осъзнаването и разбирането на онова, което се случва днес в езиковата политика на Япония би могло да хвърли светлина, както на официалните, така и на по- общите възгледи спрямо много от съвременните проблеми в страната. Като например този за съществуващото напрежение между традиция и промяна или за начина, по който страната е възприемана от останалия свят, а също и този за запазването на културното наследство на страната, което се разкрива и в самия език.
Езиковата политика и езиковото планиране са определяни от различните автори по множество начини. Интерпретирани в по-широк смисъл те включват всяка намеса на правителствени или полуправителствени организации, в който и да е аспект на езика. Специфичните мерки, като избора на официален език, стандартизацията и езиковите реформи (включително и тези писмеността) са част от езиковите политика и планиране. В по-широк смисъл те биха могли да включват също образованието и повишаването на езиковата култура. Езиковата политика не се основава просто на лингвистични съображения, а съществува в рамките на социални, политически и културни фактори. Тя отрязява онова, което се случва в социалната, икономическа и културна среда в странта. Езикът служи не само като средство за комуникация, но има и своите символични функции в рамките на обществото. В много случеи решенията, засягащи политиката се отразяват също толкова силно на символната стойност на езика като обединяваща или сепаративна сила в едно общество, колкото и на неговата функция като действително средство за общуване. В резултат от това, политическите, социални и икономически съображения обикновенно превишават лингвистичните в езиковото в процеса на езиково планиране.
Щом езикът влияе на това как виждаме света, то начинът, по който правителствените органи му въздействат и го регулират, не показва ли от части и какво те биха искали да бъде нашето виждане за този свят? Така, не ни ли разкрива той и нещо за общоприетите индивидуални, национални, регионални и международни представи и за идентичността? Езиковата политика често е използвана в подкрепа на политическите решения в други сфери:
„Езиковата политика в Япония, както всъщност и навсякъде другаде, винаги е била формирана така, че да отговаря на нуждите на имащите по това време власт.” (Gottlieb, 1994)
Целата на тази писмена работа е да се опита да разгледа социални и икономически подбуди за езиковата политика на Япония и подчертае защо в началото на XXIв. тя все още е важна за страната. Държавни организации, занимаващи се с процеса на изготвяне на езиковата политика в Япония и връзките между тях
В езиковата политика на Япония играят роля множество правителствени и полуправителствени организации, като всички те са под ръководството на Monbushф - Японско министерство на образованието, науката, културата и спорта. То ръководи Kokugo Shingikai – Национален консултативен съвет по езика (National Language Consultative Council), Kokuritsu Kokugo Kenkyыjo – Национален езиков иследователски институт (National Language Research Institute), и Kokugoka – Национален отдел по езика (National Language Division), който е част от Bunkachф – Агенция по културните въпроси (Agency for Cultural Affairs).
Със създаването и установяването на нови органи и изчезването на други, Съответните роли и функции на тези организации претърпяват промени. Днес всяка от тях има специфична роля в оформянето и разпространението на официалната езикова политика, но помежду им все още съществува висока степен на взаимодействие и взаимосвързаност.
Учреждението, натоварено днес с определянето на езиковата политика е Kokugo Shingikai (Национален езиков съвет). Създаден от Monbushф като Kokugo Chфsa Kai през 1900г. в отговор на разискването на въпроса за езика и неговото реформиране през Meiji, през 1902г. той е заменен от Kokugo Chфsa Iinkai (Национален езиков изследователски комитет). По това време дейността му е свързана с провеждането на изследвания и даването на препоръки по множество езикови въпроси, и в часнотст с изучаването на диалектите и определянето на стандартен език, и разглеждането на различните алтернативи за реформа на писмеността. Това влкючва както изследователска работа, така и оформянене на определен курс на политическо поведение, което показва взаимосвързаността на двете от най-ранните етапи на езиковата политика в Япония.
С промяната на политическите, социални и икономически обстоятелства, Съветът също се развива и реформира, а наименованието му отразява смяната на приоритетите в неговите функции от изследователска работа към изграждането на езикова политика.
Kokugo Chфsa Iinkai е разпуснат през 1913г. като част от цялостната реорганизация на Monbushф, а идеята за езиков съвет не се възобновява чак до 1927г, когато е създаден Rinji Kokugo Chфsakai (Временен национален езиков изследователски съвет – Interim National Language Investigatory Council). По това време двете му функции са отделени, като изследователската дейност е оставена на университетите. През 1934г. Rinji Kokugo Chфsakai е заменен от постоянния Kokugo Shingikai; днес той действа според условията, регламентирани в обновената директива от 1962. В него участват до петдесет члена от ралични обществени сфери като тези на образованието и журналистиката, писатели, академици и др., които имат двугодишен мандат. Те се назначавзат от Министъра на образованието по препоръка на ръководителя на Bunkachф и сами избират председател помежду си. Всяка тяхна сесия трае две години. Обект на дейността му е изследването на въпроси, свързани с подобрението и реформирането на езика, насърчаването на езиковото обучение и романизацията (romanisation). Съветът отправя към Министъра на образованието и останалите министри или към ръководителя на Bunkachф предложения, свързани с тези въпроси. Също така, той издава годишни доклади, важна част, от които все още са промените в писмената система.
През 1950 г. Съветът, сегашната му форма е описан от Monbushф като: „върховният технически орган за разисквания върху националния език и също...идеален демократичен орган за разисквания [чието задължение е] да постига справедливи и мъдри решения за националните езикови реформи” (Monbushф, 1950: 89).
Втората официална езикова организация е Kokugoka , днес подразделение на Bunkachф (външен орган към Monbushф, основан през 1968). Kokugoka е основана през 1940 с цел да регулира законово японския език и писмената система в Япония, и по-конкретно да популяризира японския извън страната (т.е. в окупираните по това време територии в Тайван и Корея). Днес Kokugoka ръководи основните въпроси, с които се занимава Националният езиков съвет. Тя издава и публикува официални наставления, задължителни за правителствените служби (като например списъци с ограничените kanji – китайски писмени символи, които трябва да се употребяват и указания за употребата на kana – фонетичното сричково писмо). Също така провежда изследвания върху езика сред масите и публикува и оповестява техните резултати.
Последната от трите основни организации е Kokuritsu Kokugo Kenkyыjo, която провежда изследванията, на базата на които в последствие Kokugo Shingikai създава своите препоръки относно политическия курс спрямо езика. Ролята на института е да провежда изследвания във всички аспекти на японския език: социолингвистични проучвания на езиковите навици на населението, включително задълбочени проучвания на регионалните диалекти и акценти; изследвания на фонетичната и граматическа система на японския език; проучвания за употребата на езика в различни издания като вестници и т.н. Въпреки това, Институтът е независим от Съвета и има свои собствени цели: цялостната му роля е да повишава общото познание за езика и неговата функция в японското общество.
Друга организация, занимаваща се с езика, освен тези три официални, е NHK (Nippon Hyфsф Kyфkai – Japan Broadcasting Corporation). Въпреки, че не е държавна организация, NHK има връзка с изброените по-горе институции и оказва значително влияние върху онова, което се счита за стандартен език и популяризирането му сред нацията. Телевизионните предавания са признати от широката публика като играещи централна роля в представянето и популяризирането на стандартния език: според езиково проучване на NHK от 1989г. 68.5% са избрали категорията „език на телевизионните говорители” като определение за „стандартен език”. Езиковия отдел на Института за културни изследвания към NHK провежда проучвания върху езика на радио и телевизионните излъчвания, обществените лингвистични нагласи, диалектите и други аспекти на японския език; макар и в много по-малък мащаб, той допълва работата на Kokuritsu Kokugo Kenkyыjo. Телевизионните говорители на NHK използват стандартния токийски вариант, който се счита подходящ за публичната сфера и също така се стреми, доколкото е възможно, да избягва объркващите омоними в своите предавания.
Разбира се вярно е, че множество други организации (особено комерсиалните в лицето на медиите и бизнес сферата) оказват също толкова голямо (ако не и по-силно) влияние върху реалната употреба на езика, колкото и разгледаните официални организации, но по-подробното разглеждане на това влияние попада извън обхвата на тази работа.
От казаното до тук става ясно, че в Япония има достатъчно официални организации, чиито обект на занимание е националният език. Те са взаимосвързани и покриват различните сфери на проучвания и изследвания, дискутирането, изграждането и разпространението на езикова политика и популяризирането на езиковата култура.
Кратка история на езиковата политика в Япония
Езиковата политика в Япония води началото си от XIXв. и реформите от периодите Meiji (1868-1912) и Taishф (1912-1926). Оттогава насам, нейната насока се променя, следвайки националните интереси. Първоначално тя акцентира върху утвърждаването и систематизирането на стандартен език и унифицирането на писмения език, а в последствие, след Втората световна война, върху реформирането на писмената система.
Тези две ключови фази са провокирани от външни фактори. Онова, което подбужда реформата през периода Meiji е необходимостта от повишаване нивото на образованост, обединяване на нацията, модернизиация и индустриализизация, за да могат да бъдат догонени в развитието им западните държави. След Втората световна война, тази роля изиграва натискът за демократизация от страна на окупационните сили, което от гледна точка на езика означава реформа на писмеността. В това отношение външният натиск се комбинира с дългогодишно вътрешно напрежение за опростяване на езика. Както и в много други сфери, основните реформи започваят през периода Meiji. За да могат да модернизират страната и да догонят Запада, за новите управници на Япония от периода Meiji, обединяването на страната е неотложна нужда. Ръководителите постепенно осъзнават, че онова, което е необходимо в светлината на огромните социални промени, последвали Реставрацията Мейджи, е оформянето и усъвършенстването на езика, като инструмент, който да служи на нацията, както като средство за постигане на множеството планирани реформи, така и като огнище на национална гордост.
Установяването на стандартен език играе важна роля в определянето на една нация като единна, свързвайки в нейните рамки различните етнически и културни групи, и предоставяйки на външния свят официално средство за комуникация с нея. Развитието и определянето на стандарт е процес, който обикновено настъпва в определен период от икономическото, технологическо, социално и политическо развитие на една страна. В Япония този момент настъпва в края на XIXв.
Установяването на национален стандартен език има едновременно две функции:
- практическа – като предпоставка за подобрената комуникация и разпространението на масовото образование, необходимо за модернизацията;
- идеалистична – като център на националнита идентичност и обединение, и стъпка към разпадането на йерархичността на старата феодална система.
През този период с цел да изследва различни езикови въпроси е основан Kokugo Chфsa Iinkai (Национален езиков изследователски комитет). Неговите задачи включват: излседване на японските диалекти, с цел избиране на официален стандарт; проучване на алтернативите за премахване на kanji и замяната им с kana или rфmaji – латинската азбука; унифициране на писмения и говорим език. Или, казано с други думи, една от основните му цели е да разреши веднъж и завинаги въпроса за официален стандартен език. По това време, де факто вече се употребява един общ език, базиран на диалект от областта Yamanote в Токио. Възходът му започва през периода Edo (1603-1867), когато Tokugawa Ieyasu основополага столицата си в Едо (дн. Токио), като по този начин основава нов център, съперничещ на императорската столица в Киото. До тогава диалектът от Киото е предпочитания езиков вариянт, асоцииран с аристокрацията, и той продължава да бъде съперник на този от Едо. Първият национален речник на диалектите, появил се през 1776г. все още дава като стандарт диалекта от Киото, но отразява нарастващото влияние на диалекта от Едо, като език на образованата висша класа в страната.
Постепенно балансът се измества в полза на токийския диалект. Когато през 1868г. имераторският двор е изместен в Едо, (тогава преименуван на Токио), токийският диалект в действителност се превръща в стандартен, а не просто общ език. Въпреки това в правителствените и научните среди има сериозни обсъждания на алтернативите за стандартен език, като киотският диалект все още е предпочитан от някои. През 1873г. Mori Arinori, министър на образованието и културата, дори прави предложение японският език да бъде сменен с английски.
Все пак, през 1905г. Kokugo Chфsa Iinkai изнася пред Monbushф доклад, според който токийският диалект, този на политическия, икономически и културен център на Япония, триумфира.
Друг основен проблем е бездната, която съществува между говоримия език и огромното разнообразие от писмени стилове, вариянти на класическия японски език, вече отпаднали от граматиката и лексиката на нормалната реч. В началото на периода Meiji става ясно, че съществуването на тези различни класически традици в писмения език е бариера пред разпространяването на грамотността, и съответно пред образователното и икономическо развитите на страната. Установяването на еднакъв и постоянен писмен стил, базиран на граматиката и речника на стандартната форма на говоримия език е изключително важно.
В края на XIX и началото на XX век в литературните среди се появява движението Genbun’itchi (за унификация на писмения и говорим език), което постепенно намира почва и в други обществени сфери, особено в големите печатни издания. То изиграва решавща роля за опростяването на многобройните употребявани вариянти, като по този начин подпомага разпространяването, поне в писмена форма, на единен стандарт. Последвалата употреба от страна на Monbushф на токийския диалект, или на онази негова широко разпространена като стандартна разновидност, и стилът на движението за „унификация на писмен и говорим език” водят до официалното одобрение на този стандарт и подготвят сцената за по-мащабното му популяризиране. Най-прякото средство за затвърждаването му в писмена форма сред бъдещите поколения са училищните учебници, които както и днес, се издават от Министерството на образованието.
Тогава се оформя и друго основополагащо влияние върху разпространението на говоримия стандартен език: през 1925г. NHK започва да излъчва радиопредаванията си, а по-късно през 1953г. и телевизионните си програми. Масовото образование се оказва недостатъчно за разпространението на говоримия стандарт в голям мащаб, главно, защото самите учители не са негови естествени носители; когато започва радиоизлъчването, стандартът, поне в своята говорима форма, все още не е напълно наложен в страната. NHK оказва същото влияние върху разпространението на национално признат говорим стандартен език, което националната образователна система има върху налагането на писмения стандарт. Излъчване на програмите на NHK се оказва събитието, което осигурява превес на стандартния диалект, базиран на речта на средните и висши класи от столицата и заобикалящите я райони, и го потвърждава като желаната разновидност, към която да бъдат насочат стремежите.
След като въпросите за официалното избиране на определен диалект като стандартен, и за писмен стил по-близък до говоримия език са вече решени, основното оставащо предизвикателство е реформирането на сложната писмена система. В доклада си пред правителството през 1905г. Kokugo Chфsa Iinkai отхвърля доводите за отмяната на kanji. След Втората световна война този въпрос отново е повдигнат. Междувременно в един ранен опит да бъде облекчена тежестта на писмента система, през май 1923г. Chфsakai (Kokugo Chфsa Iinkai) предлага списък на kanji за обща употреба в ограничен брой (jфyф kanji), който големите печатни издания са на път да въведат. Земетресението в Kantф през септември 1923г. обаче забавя налагането му до 1925г., когато се приема негов преразгледан вариянт от 2108 kanji.
През 30те години на XXв., изтекли под знака на остри националистични настроения, са прекратени всички стъпки към замяната на kanji с фонетична система (kana или rфmaji), или по-нататъшно намаляване на броя на jфyф kanji.
Под влиянието на събитията в Манчурия през 1931г. е отхвърлено въвеждането на преразгледан съкратен списък от 1856 kanji. Това се дължи отчасти на нуждата от много символи за изписването на китайски топоними и лични имена, нетипични за японския, но главно на политическите пристрастиия на управляващите към kango (японски думи с китайски произход). В преобладаващия политически климат се набляга на значението на kanji за съхранението на японската култура и японския дух; на тях се гледа като на важна част от запазването на kokutai (националното държавно устройство). През този период се налага прочистване на езика от чужди думи и респективно идеи. Beesubфru (бейзбол), например се заменя с yakyы. Все пак, накрая практическите съображения натежават над идеологическите. За да избегнат катастрофалните последици от високото ниво на неграмотност сред новобранците си, военните са принудени да опростят терминологията, използвана за военните части и да изоставят историрческата употреба на kana.
С победата над Япония през 1945г. идва възможността за нова вълна от реформи; първоначалните от тях са извършени изключително бързо и се отнасят основно до опростяването и усъвършенстването на сложната японска писменост. Годините непосредствено след Войната са описани в едно съвременно издание на Monbushф като „период, белязал една епоха не само в историята на нашето образование, но и в историята на националния ни език, който можем да наречем въплащение на на духа на нашия народ” (Monbushф, 1950: 70).
Това, че въпреки силно ограничените ресурси, с които разполага, Япония успява да отдели средства за основаването на Kokuritsu Kokugo Kenkyыjo е показателно за особено важната роля, която държавата, както и народа определят на езика. Езикът е нещото, което остава за японеца малко или много непокътнато след края на Войната: индустрията и градовете са силно засегнати от разрушенията; императорът е лишен от божествената му същност; както преди, през периода Meiji , на езика се гледа като на емблема на единството и културта на Япония и като на опора срещу потенциално непреодолимото чуждо влияние. Лидерите на страната са склонни да инвестират в организация, която да изследва езика и свързаниете с него проблеми. Силата, която се въплащава тогава в езика – символична и действителна, личи и в следния цитат от един сравнително съвременен доклад за образователната реформа:
„... проблемът за езиковата реформа не е просто основата фаза от образователната реформа, но има и сериозна значимост за коренната промяна на културата и на живота на хората из основи.” (Monbushф, 1950: 79)
Действителните промени, които се сътоят през периода на тази втора голяма вълна на реформи, са продължение на процеса, започнал в началото на века, и могат да бъдат разделени на три фази.
Първо, непосредствено в следвоенния период са реформите на kanji и kana, които водят до въвеждането на tфyф kanjihyф – списък от 1,850 kanji, използвани от всички правителствени организации, пресата и пр., т.е. в обществената сфера. Това се случва през 1946г и е планирано като временна мярка, първата крачка към по-нататъшно съкращаване на броя на писмените знаци. По късно същата година следва издаването на препоръки относно gendai kanazukai (съвременна употреба на kana), и през 1951г. на отделен списък от 92 kanji, разрешени за употреба в лични имена (jinmeiyф kanji beppyф). Всички тези реформи целят опростяването на писмеността и подсигуряването на нейната достъпност, като стъпка към демократизацията, насърчавана, както от окупационните сили, така и от самите японски рефирматори.
Новата Конституция от май 1947г. използва tфyф kanji заедно с hiragana, вместо katakana, която се използва традиционно за официални документи, и е написана на достъпен японски език, разбираем за всеки гражданин на съвременното япоснко общество. По този начин тя утвърждава tфyф kanji и доказва, че е възможно най-важният правен документ в страната да бъде написан в разбираем от всички стил. Тя е важен символ на демокрацията и подсигурява създаването на всички бъдещи официални документи в същия стил. Въпреки че kanji и kana намират широко одобрение и се използват в правителствени пубикации, учебници , вестници и т.н., не всички ги приемат добре.
Втората фаза – цикълът на преразглеждане на реформите от периода непосредствено след Войната – е между 1966г. и 1991г. В резултат от нея се появява списъкът jфyф kanji (от 1981г.) и са преразгледани препоръките за употребата на katakana и okurigana (дописването с kana на окончанието на думата, което е носител на граматическото и значение). Становището на министерството е, че списъкът от jфyф kanji е стандарт, указания за официалната, правна и обща употреба на kanji, както и за използването им в пресата, радиото и телевизията, но не се отнася за науката, технологията и изкуствата. Така, той е по-скоро препоръка, отколкото стриктно определени правила.
Освен това, списъкът се състои от 1945 kanji, с 95 поввече от tфyф kanj. Това ясно показва, че е изоставена първоначалната идея списъкът с tфyф kanji да бъде първата крачка по пътя към по-нататъшното ограничаване употребата на kanji.
С издаването през 1991г. на „Изписването на заемки” – документ определящ изписването на чуждици и заемки с katakana, приключва двадесет и пет годишния цикъл на преразглеждане на следвоенните реформи. Във всички въпроси свързани с писмената система се наблюдава ясна смяна на предишната политическа посока. Затвърждава се виждането, че kana и kanji имат основополагаща роля за писмения японски език и се отменят всички строги ограничения върху тяхната употреба. (по Gottlieb, 1994)
След края на тази фаза през 1991г. дискусиите върху езика излизат извън рамките на писмеността. За начало на третата условна фаза в езиковите реформи може да се приеме откриването на деветнадесетата сесия на Kokugo Shingikai през септември 1991 г.
Съвременна обстановка в езиковата политика на Япония
Според някои западни изследователи в периода на последната фаза на реформиране на японския език се наблюдава промяна към консерватизъм спрямо стремежа да се насърчава демократизацията в следвоенните години, но това мнение не се споделя от всички. Обществените нагласи, социалните и икономически промени, нарастващата значимост на радиото и телевизията и промяната на ролята на Япония в света са сред факторите, които повлияват смяната в последно време в насоката на разсискванията на Kokugo Shingikai към различни аспекти говоримия език.
Съществуват различни причини официалната политика да се концентрира в миналото основно върху писмения език. На първо място, за разлика от речта, е относително по-лесно да бъдат определени стандарти за него, той да бъде систематизиран и мониториран. И второ, сложността на японската писмена система от дълго време е осъзнавана като сериозен проблем.
Опитите за мащабно опростяване (преминаването към употребата само на kana или на rфmaji), подновени по време на Окупацията, така и не намират сериозно развитие. Проблемът за големия брой омоними в японската лексиката от китайски произход, които биха могли да бъдат разграничени само в контекст или според kanji, с които са изписани, сформира дълготрайна пречка за подобни радикални промени. Според някои изследователи, обаче, за японеца културната и психологическа значимост на kanji превишава подобни практически съображения.
Въпреки че дълги гогини акцентът се поставя върху писмения език, през последното десетилетие става очевидна промяна, както в обществените нагласи за езиковата политика, така и в самата нея. Тя разширява своя обхват и започва да разглежа по-широки езикови проблеми, включващи граматиката и особено говоримия език.
В началото на всяка своя двугодишна сесия Kokugo Shingikai определя проблемите, които ще бъдат разглеждани и обсъждани; задачите се определят спрямо искане на Министъра на образованието, който от своя страна се съветва с Bunkachф. Разбира се, в рамките на Bunkachф Kokugoka извършва проучвания на общественото мнение и издава препоръки предвид резултатите от тях. Така се оформя цикъл, в който Kokugoka информира Shingikai за сферите на обществен интерес и в последствие дава гласност на последвалите решения. По този начин влиянието между общественото мнение и езиковата политика е взаимно.
Деветнадесетата сесия на Kokugo Shingikai започва през септември 1991г. Съветът има четиридесет и пет члена от различни академични сфери, както и от журналистическите, бизнес и литературни среди. В края на сесията си той представя новите проблеми, които ще бъдат разглеждани в следващия двегодишен период. Те са изложени като доклад през юни 1993г. – „Gendai no kokugo o meguru shomondai ni tsuite” (Проблеми, засягащи съвременния национален език) и са групирани в пет главни раздела, както следва :
1) kotobazukai – употреба на езика (думите) – разглежда Kotoba no midare („объркването”/ „безпорядъка” на езика), кейго, диалекти, и езика на радио и телевизионните излъчвания (broadcasting);
2) jфhфka – промяна към информационно общество
3) kokusaika интернационализация и kokusaishakai интернационално общество (international society )
4) езиково обучение/ изследване (language education / research)
5) писмени знаци (script)
Сред тези пет обширни категории, най-обхватна е първата – gendai kotobazukai, която е съсредоточена върху говоримия език. Последната се занимава единствено със системата от писмени знаци, а останалите три разглеждат както писмения, така и говоримия език.
Промяната в мисленето по отношение на езиковата политика е очевидна. Все по-често се среща като мнение фразата Kotoba ga midarete iru (Езикът е объркан). Изглежда страхът от „бъркотията” в езика е отражение на страха от разпадането на обществото в период на акивни икономически и социални проблеми.
Тази идея разбира се не е уникална нито за Япония, нито за нашето съвремие. Промяната в езика естестено привлича повече внимание от страна на обществото и е обект на повече критика от други лингвистични проблеми. Съществува широко разпространено вярване, че по отношение на езика промяната означава упадък и винаги е към по-лошо. Възрастните хора, например, наблюдават небрежната реч на младежите и заключават, че стандартите силно са се понижили.
Kokugo no midare въплащава безпокойството, породило се в общественото съзнание в периода непосредствено след Войната, от разкото навлизане на чуждици (от английски език), привнесени по време на Окупацията и промените в кейго, породени от разпадането на старата социална структура.
Като естествена последица от съвременните бурни социални, икономически и културни промени, захранвани от технологичния напредък и забързването на ритъма на живота, хората (особено онези от по-старите поколения) стават все по ревностни в поддържането на стандарта и привързаността си към познатото.
Докладът на Kokugo Shingikai от 1993 г. отбелязва, че бурните промени в обществото водят до задълбочаваща се пропаст между различните поколения по отношение на употребата на езика. Нарастващата мобилност, промянтав модела на живот и работа водят до промени в езиковата употреба, а езикът и социалното поведение взаимно си влияят. Естествено е различни типове език да се развиват сред различните поколения и употребата на езика да е различна в личното и социално пространство. Но когато разграничението между тези различни „светове” бъде забравено, човешките взаимоотношения и комуникацията между хората неминуемо страдат.
Заключение
Ако разгледаме проблема за езиковата политика в исторически контекст, става ясно, че макар и да са третирани по различен начин, някои мотиви в него се преповтарят. Един такъв исторически паралел би могло да бъде направен между съвременната тенденция към „интернационализация” и „отварянето” на Япония за света през периода Meiji. В края на XIX и началото на XX век е крайно належаща нуждата от модернизация и утвърждаване на една обединена нация. В непосредствено следвоенния период преоритет са възстановяването и демократизацията на страната. Днес Япония е водеща икономическа сила и преосмисля мястото си в света. Нуждата да се съчетае запазването на онова, което се счита за традиционно японски ценности с технологическия напредък се отразява на езиковата политика на страната. Напрежението между езика като инструмент и като културен символ е най-осезаемо в писмената система, но съществува също и в говоримия език.
Подпомагането на масовото образование е другото в ранните езикови реформи, което може да бъде интерпретирано днес, макар и по-различно, като съвременен проблем. Днес нуждатата е от развиване на вербални способности, които да отговарят на високата степен на грамотност и да подпомагат дипломатическите и икономически връзки на Япония със света.
Връщането към това да се гледа на езика в по-широк смисъл, и то на говримия език, а не просто на неговото писмено проявление, показва преразглеждане на позицията на Япония отпреди един век по отношение на това какво е стандартен език.
Въпреки, че несигурността и вълнението от социалните промени биха могли да бъдат корена на тревогата за развитието и състоянието езика, политически по-лесно е да се създава шум около проблема и да се дават обещания, че нещо ще бъде направено за него, отколкото да се насочи вниманието към проблемите, които стоят в основата им.
Важно е да се отбележи, че Япония не единствената страна, която разглежда езика си като част от своята култура и като огледало на обществото. Но реакцията на всяка нациа към предизвикателствата на промяната на съвременния език, отразява нейната собствена история и променящи се приоритети. Въпреки това, че мащабните езикови реформи в Япония са приключили, езиковата и политика в по-широк смисъл все още е показателна за промените в японското общество. В края на XIXв. Япония се стреми към стандартизация и опростяване на езика, с цел подпомагане на масовото образаование и изграждане на държава, равна и конкурентна на тези от Запада. В края на XXв. Тя се стреми да се адаптира към новата си роля в света и да подобри комуникационните си умения, както в рамките на своите граници, така и извън тях.
Библиография:
Kodansha Encyclopedia ofJapan. 1983. ‘Japanese language reforms’. Tokyo : Kodansha, 1983. Vol. 4.
Carroll, Tessa. 1997. From Script to Speech: Language Policy in Japan in the 1980s and 1990s. 1997.
Gottlieb, Nanette. 1994. Language and Politics: The Reversal of Postwar Script Reform Policy in Japan’. The Journal of Asian Studies. 4, 1994, Vol. 53, November.
Monbushф. 1950. Progress of Education Reform in Japan. Tokyo : s.n., 1950.
01.09.2011 21:58
16.10.2011 09:55
20.10.2012 12:11
20.10.2012 13:30
20.10.2012 13:58
20.10.2012 19:25
21.10.2012 02:29
21.10.2012 03:27
21.10.2012 11:01
22.10.2012 04:48
22.10.2012 06:39
22.10.2012 07:37
24.10.2012 13:59
24.10.2012 22:15
25.10.2012 00:15
25.10.2012 05:35
