Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.05.2008 16:05 - Първоначалната индустриализация на Япония и развитието на страната до края на Втората световна война
Автор: bgjapanology Категория: Технологии   
Прочетен: 3581 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 18.05.2008 18:49


                            Доцент д-р Нако Стефанов
              Страните от Източна Азия в древността и ранното Средновековие се отличават с равнище на стопанско и обществено развитие не само сравнимо, но и далече по-напреднало от това на създалата се в Западна Европа цивилизация. Но вече в късното Средновековие редица причини, които не са обект на разглеждане тук, предизвикват забавяне на социално-икономическата динамика на източноазиатските общества в сравнение с тези на Западна Европа. Всичко това в крайна сметка довежда до ситуацията, когато изоставането в развитието придобива качествен характер. Източна Азия остава в лоното на Аграрната цивилизация, докато Западна Европа прави първи стъпки в Индустриалната епоха и започва формирането на индустриалните общества. Това изоставане създава условия страните от Източна Азия да се превърнат в обект на колониални амбиции от страна на придвижилия се далеч напред в технологическо отношение Запад.
              Несъмнено такива амбиции не могат да бъдат посрещнати добре от управляващите кръгове в страните от Източна Азия, които се опитват с различни средства, методи и мероприятия да се противопоставят на експанзията на Запада. Не веднага и не отведнъж, а постепенно и болезнено в страните на Източна Азия се заражда политическа тенденция, характеризираща се с “икономизиран” тип мислене. Ключов момент в този тип политическо мислене е виждането, че единствено догонването на Запада, в случая това са страните от Западна Европа и Северна Америка, ще позволи да се преодолее ситуацията, когато те, желаят  или не, но ще са постоянен обект на стремежи за доминиране и подчинение от страна на могъщия технологично Запад.     
              Първата азиатска страна формирала “догонващ модел” на развитие безспорно е Япония. Началото е поставено през 1867-68 година, с т.нар. “Мейджи ишин”, т.е. “Обновлението Мейджи”, когато е свален режимът на шогуните от династията Токугава и се установява властта на императора. Свалилите режима сили идват на власт под лозунга “Фукоку кьохей” , т.е. “Богата държава, силна армия”. Предвид осъществяването на тази цел се издига друг лозунг  “Ойцуку, ойкосу”, т.е. “Да настигнем и надминем”. Тук се има предвид да се настигнат и надминат водещите западни държави в сферата на индустриалното развитие.
              Следва да се каже, че определени усилия за създаването на индустриален тип производство в Страната на изгряващото слънце съществуват далеч преди 1868 година.Но практически индустриализацията на Япония, като един широк масов процес, довел до качествено преобразуване на производителните сили в страната, започва именно под ръководството на правителството на Мейджи. Поради липсата на предприемачи, капитал, а също така и търсене, т.е. на потребители, именно държавата въвежда новата индустриална технология в националното стопанство. С държавни средства се изграждат първите промишлени предприятия в текстилната и минната промишленост, стоманодобива, корабостроенето. Тя играе ролята на липсващия в обществото предприемач. Държавата е и тази, която финансира създаването на съответстваща инфраструктура - железопътни линии пътища, поща и телеграф.
               В този смисъл може да се твърди, че в самото си начало моделът на индустриализация на Япония е от централизиран тип. Казано по друг начин държавата е демиургът на индустриализацият. Това е в ключово различие с процеса на индустиализация на Запада, където тази роля е поета от индивидуалния предприемач. В случая държавата не само по административен начин формира спопански структури, но не рядко със своите решения тя определя какво ще се произвежда, кой ще го произвежда, как ще се реализира и даже кой ще го потребява.
               Но в края на ХІХ в. и началото на ХХ в. започва процес на либерализация. Той е съпроводен от явление, което от съвременна гледна точка трябва да бъде наречено “приватизация”. В конкретния случай създадените с държавни средства индустриални единици са продадени почти на безценица на различни търговски фамилии. Така възникват промишлените групировки Мицуи, Сумитомо, Мицубиши и други. Тази тенденция на либерализация продължава до 30-те години на ХХ век.
             След 1935 година още веднъж като водеща тенденция в Япония се появява централизизацията. Но този път основната цел на централизацията на ресурси не е във връзка с първоначалното екстензивно развитие, предвид догонване на Запада. Главната задача, която си поставя концентрацията на сили и средства, е във връзка с нуждите на военните усилия и подготовката за война, която подготовка Япония започва още в средата на 30-те години.
                 Като обобщение трябва да кажем, че от икономическа гледна точка централизираният модел на развитие се оказва относително успешен за дадения етап. На практика именно благодарение на огромната концентрация на сили и средства, осъществени от държавата, става възможно да се прескочи от Аграрното в Индустриалното общество. Екстензивното развитие, т.е. това, при което се изграждат индустриалните стопански структури, преминава основно в рамките на централизирания модел на стопанска динамика. По този начин Япония рязко съкращава времето на първоначалния екстензивен етап на индустриализация и частично “наваксва” историческото си “забавяне”. Този модел позволява на страната да се превърне в индустриалния пионер на Азия и да направи пробиви в определени области на техниката и технологията, достигайки в тези области равнища, съпоставими с тези на Запада.Но като цяло  общото социално-икономическо равнище на Страната на изгряващото слънце продължава да е далеч по-ниско от това на държавите от Западна Европа и Северна Америка. Казано с други думи, въпреки частичното “наваксване” изоставането спрямо Запада продължава да е факт.
                  Един от ключовите фактори за това изоставане е безспорно характерът на организационните взаимоотношения в японските фирми в края на  ХІХ и началото на ХХ век. Интересни свидетелства в това отношение оставят някои чужди специалисти. Професор Линдхарт, който е работил в Германската дипломатическа мисия в Япония в края на ХІХ век прави следния коментар. “Упоритата работа е малко  известна в Япония…Японският работник не желае да се подчини на военната дисциплина, посредством която според нашите стандарти трябва да се ръководи съвременната фабрика. Той отсъства от работа, когато пожелае, идва и си отива по всяко време. Ако бъде наказан за това той напуска компанията”(1, с.11)..
                Тези неща не се изменят и в един по-късен период. Така например, членът на Австро-Унгарска делегация, т.е. посолство в Япония Карл Шрецер в началото на ХХ век,  съобщава, че “японците изглежда са повече ориентирани към търсенето на удоволствия и пиене, отколкото към работа…”(1, с.10). Документи на Министерството  на селското стопанство и търговията, което е предшественик на съвременното Министерство на външната търговия и промишлеността, косвено потвърждават тези сведения, чрез забележките, че “мъжете работници нямат желание да правят спестявания”, “много малко от тях мислят за една дълга перспективна кариера”, “мнозинството от тях не идва на работа след почивния ден”.
                   В наличието на подобен тип организационна култура в японските фирми няма нищо странно. В основата на това лежат две основни причини. Първата и главната е свързана с факта на възникването на т.нар. “организация на командно-контролните структури” като първоначален режим на управленско функциониране на появилите се големи индустриални организации в Япония. Това възникване, както показва стопанската практика, като се почне от САЩ и Западна Европа и се стигне през Източна Европа до Латинска Америка, Африка и Южна Азия, представлява закономерния първи етап на функциониране на голямата стопанска организация в Индустриалната епоха.
 Самият термин “организация на командно-контролните структури” (command-controll structures organization) е даден от известния “гуру” на управленската наука Питър Дракър, когато той описва първоначалния етап на развитие на големите индустриални организации възникнали за първи път в САЩ във втората половина на ХІХ век. Тогава броят на членовете на  трансконтинентални железопътни компании надхвърля 10-15 хиляди човека, на стоманодобивни заводи 5-6 хиляди човека. Те “прекрачват” границата на възможностите за пряк контрол от страна на мениджмънта и предприемачите. Но все още не е създаден системен подход за управление.
                Тук ще се спрем малко по-подробно върху характеристиката на организацията на командно-контролните структури (ОККС), тъй като следва добре да се разбере първоначалната точка, от която тръгва съвременната стопанска организация. Моделът на ОККС се характеризира със:
 (1) Значителен обем на организационното пространство, което позволява организацията да извършва значително по-сложни дейности и да притежава по-сложни технологии в сравнение с малките фирми. Сложността и обема на дейността естествено създават необходимост от тясна специализация в рамките на отделните работни места. Като следствие от всичко това възниква широка система на функционално разделение на труда, при която всеки сътрудник изпълнява само функционално специализирана част от цялата дейност;
 (2) Тъй като обемът на организационното пространство надхвърля потенциала за пряк контрол върху членовете на организацията се създава  йерархична пирамида от няколко управленски равнища, т.е. прави се опит за "мултипликация" на управлението на прекия контрол. Но в условията на нарасналите организационни мащаби, ако тази мултипликация не е съпроводена с цялостно систематизиране на управленските взаимодействия, се формира относително примитивна управленска система. Последната се ориентира да функционира в режим "отгоре-надолу" чрез верига от прости и преки заповеди;
  (3) Несистемният характер на управленските взаимодействия не позволява да се проследи приноса на отделния изпълнител към крайния продукт, плод от усилията на всички сътрудници на организацията. Поради това възнаграждението се плаща не за свършена работа, а за работно място.
            Несъмнено “организацията на командно-контролните структури” има своите предимства, но и значителни недостатъци. Ключовото предимство е много по-големия потенциал, който притежава в сравнение с малките организации. Самият факт на значителния “мащаб” в сравнение с малките стопански единици означава, че се преминава на ново равнище на функциониране. Наличието, обаче, на структура, характеризираща се с организационни взаимодействия доминирани от командно-контролен начин на управление, като правило означава, че “потенциалът на мащаба” не се използва оптимално.Но съществуват достатъчно много недостатъци. По-съществените са:
       • Статусно-диференцирана уравниловка - липсата на оценка  на дейността на отделния изпълнител в организацията поражда система, при която се плаща не за свършена работа, а за работно място или по-точно за длъжност, стаж и равнище на квалификация. Така се ражда "статусно-диференцираната уравниловка". Тя означава създаване в организацията на групи от хора, които имат еднакви  "длъжност", "стаж" и "квалификация", т.е. статус, по които се различават от другите. Трудовото възнаграждение се осъществява според групата, т.е. в зависимост от "статусната диференцировка", а не по реалния принос на отделния сътрудник в общите резултати. Така че членовете на една статусна група независимо от това, че могат да имат различен принос в общите трудови резултати, получават еднакъв размер на трудовото възнаграждение, т.е. установява се система на "уравниловка". Оттук и наименованието "статусно-диференцирана уравниловка";
         • Негативен подход - в условията на статусна уравниловка мотивацията на сътрудниците не е да се стремят към максимизация на своите усилия за достигане на целите на организацията, а да не падат под приемливо равнище на трудово поведение, тъй като основен модел на управленско въздействие е този на "негативния подход". Това означава, че сътрудникът не е поощряван за добре свършената работа. Но в случай, че дейността не е извършена според дадени заповеди и указания, той бива санкциониран. Подобна система на функциониране на организацията значително затруднява растежа на производителността на труда. Причината е в това, че на практика се осъществява демотивация на изпълнителите на организацията. От една страна тази демотивация е резултат от съществуващата уравниловка, а от друга се поражда от акцентирането върху "негативността" на въздействието върху човека в организацията, тъй като "негативизмът" може да бъде определен като най-неефективен начин за въздействие върху хората в една съвременна организационна система. Но тя е напълно естествена в условията, когато поради уравниловката няма никакъв друг формален начин на въздействие;
          • Човекът-винтче -  в условията на статусно-диференцирана уравниловка и негативен подход сътрудникът се разглежда като феномен, който подлежи на управление единствено чрез прости и преки заповеди. С други думи формира се т.нар. "човек-винтче". Поставянето на хората в положението на “винтче”, въртящо се само по указанията на ръководството, без да се създават условия за формиране на воля за усъвършенстване и самоусъвършенстване, създава управленски модел, който е сериозно препятствие за използването на огромния творчески потенциал, заложен в човека, въоръжен с мощта на съвременната технология;
           • Отсъствие на системен управленски подход - основният недостатък,  събрал като във фокус, всички гореизброени слабости е отсъствието на системен управленски подход. Липсата на системност в разпореждането с организационните фактори и ресурси може да опишем с термина “ръчно управление”. Това означава въздействие основно на базата на устни заповеди чрез личен контакт и присъствие, осъществяване на пряк, но непостоянен контрол. Често пъти отсъства ясно определяне на целите. Планирането се извършва частично и относително примитивно. Планът като документ играе второстепенна роля като материал за справка. Оттук и контролът е повърхностен. Като правило липсва регулярно и методично осъществяване на оценка на извършената от подчинените дейност.
            Втората причина е по-специфична. Тя е свързана с факта, че японският работник значително се различава по “произхода си” от западноевропейския работник, който като правило “идва” в индустриалното предприятие от манифактурата. Казано по друг начин той има зад гърба си поне две-три поколения, които са работили в рамките на система на относително широко разделение на труда при специфична процедура на осъществяване на производствената дейност, която е много близка до тази на индустриалния труд. Докато японският работник идва от село. Той носи в себе си всичко онова, което различава аграрния, селския труд от труда в индустриалната организация, включително отношението към времето, като една от ключовите работни категории. Например в Аграрната цивилизация времето се измерва в часове, докато в Индустриалната в минути.      
Така до средата на 40-те години Япония постига забележителни постижения в областа на първоначалното индустриално строителство, изразили се най-вече в създаването на промишлена база, която в отделни области е напълно съпоставима с тази на Запада. Но въпреки това от гледна точка на ефективното управление на стопанските структури и процеси,  пред нея остават още много труднопреодолими препятствия.
литература
1”Look Japan”, Tokyo, February, 1995..
 




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bgjapanology
Категория: Технологии
Прочетен: 3778784
Постинги: 203
Коментари: 791
Гласове: 289
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031