Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.03.2010 22:04 - Японски подход за фирмено управление – социални, културни, икономически и исторически основи за неговото формиране
Автор: bgjapanology Категория: Технологии   
Прочетен: 5272 Коментари: 0 Гласове:
0



Японски подход за фирмено управление – социални, културни, икономически и исторически основи за неговото формиране

                                                                             

                         Николета Росенова Николаева

                                                                                  

      I.            Въведение

Япония, също както и България, е късно модернизирала се страна в сравнение със западноевропейските и американското общества. И двете страни започват своята модернизация в третата четвърт на XIX в. В България, както знаем, това се случва след Освобождението – от 1878 г. нататък, а в Япония процесите започват през 1868 г., когато е началото и на периодa Мейджи. Едва тогава в страната се създават условия за стартиране на индустриализацията.

Държавата преминава през редица промени в икономическо отношение и в края на XIX в. – началото на XX в. започва процес, подобен на „приватизацията”. С други думи, създадените от държавата преди това индустриални структури се продават на различни търговски фамилии, които впоследствие се превръщат в огромни конгломерати. Такива търговски организации са например Мицубиши, Мицуи, Сумитомо и др. Те участват активно в индустриализацията на страната и оформянето на японския модел на управление.

Така наречената либерализация (т.е. продаването на индустралните структури на частни организации) продължава до 30-те години на XX в. След 1935 в Япония за втори път се провежда процес на централизация, който този път е свързан с военното положение на страната и нуждите, които то предполага. Япония е пред война – нужна и е подготовка и промяна в насоките на икономиката.

С приключването на Втората световна война японската икономика навлиза в нов етап. Първите усилия, които се правят по усъвършенстване на управленската система датират от втората половина на 40-те години. По онова време за японските организации като правило без изключения е  характерно наличието на управление от типа "командно-контролна структура". В условията на огромната разруха в резултат на краха във Втората световна война пред японските фирми и предприятия стои като единствен проблем елементарното оцеляване. Самото оцеляване, обаче, е свързано с преодоляването на някои дълбоко вкоренени в културата на японските организации недостатъци. А проблемите на организационната култура са преди всичко проблеми на човешкия фактор.   Първоначалните стъпки по усъвършенстване са свързани както със запознаването с опита на "Класическото американско управление", така и с изстрадани от собствената практика подходи. И така докато се стигне до познатия днес японски тип управление.

 

   II.            Мейджи

Начело на държавата застава император Муцухито, наричан след смъртта си император Мейджи, а Япония започва да просперира икономически, бива приета от западните държави и еволюира от традиционно феодална нация до модерна успяваща такава. В началото на Мейджи много от азиатските държави са подчинени по един или друг начин на Запада, принудени да подпишат редица неравноправни договори, изгодни единствено за подчинителите.  Като пример за това можем да дадем факта, че по това време в Япония чуждите граждани се съдят по законите на собствената им страна. Япония става слаба, неспособна да защитава собствение си интереси и страхуваща се за собственото си бъдеще. Така нуждата да спечели уважението на западните държави и да подобри политическото, военното и икономическото си положение, за да успее да отвоюва независимостта си, става изключително спешна.  Това се вижда и от мотото на страната от този период –  „Богата държава, силна армия” (富国強兵). Периодът се характеризира и с издигането на още един лозунг – „Да настигнем и да надминем” (追い着く、追い越す), като става дума за надминаването на западните държави най-вече с оглед на икономиката, но и не само – японците успешно догонват ранно осъществилите се модернизации и в културен, и в политически, и в образователен аспект.

Създава се нов държавен апарат, като напълно се заличва предишното управление, изцяло подчинено на шогуна и самураите. За да направят добре работещо и успешно ново правителство, японците изучават чуждите начини на управление и ги прилагат в собствения си парламент. В резултат на това през Мейджи Япония се стреми да формира държава с централизирано управление и основаваща се на равенството. Това се превръща в основна цел за страната, но още в началото става ясно, че за да се промени държавният апарат, са необходими и промени във всички останали сфери. Така например модернизацията във военното дело изисква внасянето на оръжия, което от своя страна е възможно, ако се направят реформи и в икономиката на страната. По-нататък, за да функционира качествено армията, е нужна добра инфраструктура и добре координирана държавна политика, която да контролира процеса. Образованието също сериозно се взема под внимание, тъй като е важно народът да разбере етапите на модернизацията и да успее да се адаптира ефективно към тях, а това може да стане едва след сдобиване с необходимите знания.

 

III.            Изучаване на Запада или т. нар. „културно заемане”[1]

Още преди 1868 Бакуфу изпраща в чужбина дипломатически представивители, имащи за цел да изучат западния модел и да съберат информация на различни теми, които да послужат за развитието на самата Япония след това.  След падането на шогуната, броят на изпратените студенти се увеличава многократно, като целта в общи линии се запазва. Обикновено от тях било изисквано да изучават дисциплини, имащи пряка полза за прогреса на страната като военно дело, навигация, корабостроене и др. Първата такава мащабна мисия е „Ивакура”, която през 1871 година потегля на Запад начело с Ито Хиробуми, за да проучи онези елементи на Западната цивилизация, които биха били от полза за Япония. Мисията се разделя основно на 3 секции – първата трябва да се занимае с конституцията и законите, втората – с финансите, търговията, индустрията и комуникациите и третата – с образованието. През 1873 пратениците се завръщат и носят със себе си огромно количество данни и мнения, които през 1878 публикуват в 5 тома – ръководства за модернизацията по западен модел, включващи всичките й аспекти.

„Ивакура” съвсем не била единствената такава инициатива – през Мейджи  в чужбина се изпращат редица дипломати, ученици и хора, занимаващи се в различни области. Изпратените в Америка се концентрирали върху техниката, търговията и земеделието, във Великобритания - върху инженерството и индустрията, във Франция – върху правото, а в Германия – върху политическата наука и медицината.

Ученето от Запада включвало и наемане на чужди експерти, които да служат като съветници в Япония. В много от случаите, тяхната роля била и да обучат японци, които да станат техни наследници след това.

 

IV.            Първи период на централизация (до 30те години на XXв. )

Модернизацията като процес се свързва с разглеждането и обяснението на преминаването от аграрно или слаборазвито общество към модерно такова.  Индустриален тип производство в Япония се наблюдава и преди 1868 година – още по времето на шогуната, но като цялостен процес индустрализацията протича едва през Мейджи. И това не е случайно – през Мейджи модернизацията е проведена изцяло под ръководството на правителството. По принцип за късно модернизиралите се страни е характерна силната намеса на държавата, наричат ги модернизации „отгоре”.  Държавната политика и приоритети са особено важни за насоката на развитие, реализацията и постигнатите резултати.

Тъй като по това време в Япония липсват предприемачи, капитал все още също няма, няма и търсене, което да предизвика построяването на предприятия и задвижването на икономиката, държавата сама започва да строи. Изграждат се първите предприятия в текстилната и минната промишленост, стоманодобива, корабостроенето. Получава се така, че държавата дава капитала, държавата е и тази, която в началото играе ролята на потребител. Така постепенно на гражданите се осигурява обстановка, в която да се почувстват сигурни и да си позволят да бъдат активни. Засилва се търсенето, а оттам и потреблението.

Държавата всъщност заема ролята на липсващия предприемач. Тук е и разликата с модернизацията на Запад, където предприемачи са отделните хора. Там обаче модернизацията протича плавно, хората имат време да се ориентират, да натрупат капитал, докато в един момент не започнат да влагат капитала си и да спомагат и за индустриализацията на страната. В Япония всичко това трябва да се случи изведнъж. Като страна с догонваща икономика, но страна, която има за цел не само да догони развитите страни, а и да ги надмине, тя трябва да проведе нужните промени бързо.  Държавата финансира също така и създаването на инфраструктурата – за да работи добре новосъздадената икономика са нужни пътища, телекомуникация, железопътни линии.

Именно затова твърдим, че в началото индустриализацията в Япония започва като индустриализация от централизиран тип.

Както д-р Мая Келиян цитира в своята книга „Япония и България”, „всичко това е следствие от съзнателна и целенасочена политика.  Темповете на урбанизация, на развитие на образованието, на икономиката и търговията са бързи, като процесът на индустриализация и кристализацията на модерна капиталистическа индустриална система също протичат ускорено. В много отношеня тези промени дори са по-бързи и много по-интензивни от, в сравнение с това, което се наблюдава в редица европейски страни. Решимостта за промяна и вътрешната убеденост от необходимостта й дори в Япония са много по-категорично изразени и ясно осъзнати, отколкото в някои европейски страни” (Келиян, 1999, 25стр.)

Промяната, изисквана от нуждите на догонващото общество, касае и обществото. Промените в социално отношение, засягат най-напред клановата система. Необходимо е преминаване към класово общество, с определени характеристики, права и очаквания на всяка от класите. Тук също се наблюдава специфичен за Япония процес, тъй като самурайството е емблематично за сциалната обстановка в страната преди Мейджи. До края на 1868, макар и с някои разклащания от време на време, самурайството и неговите закони определят много от правилата в държавата. Япония е феодална страна, управлявана от бакуфу[2] и обстановката в страната, макар и добра основа за бъдещата индустриализация,  в много отношения е далеч от  модерна.  С настъпването на реставрацията обаче, започва строежът на ново общество, което да отговаря на нуждите и статута на една модерна държава.

Управляващият орган следва да бъде сменен, в досегашното феодално общество трябва да се възпитат бюрократи и мениджъри, които да застанат начело на народа и да ръководят модернизацията. В началото, тъй като няма квалифицирани в тази насока японци, управленските позиции се заемат от самураи. Впоследствие, те биват заменени от специално обучени професионалисти. Образованието за целта се извършва най-вече в чужбина (както споменахме по-горе, през Мейджи изключително интензивно се изпращат на Запад студенти, които да се върнат с попитите там знания и опит, нужни за модернизацията на Япония). Така образованието през Мейджи се превръща в основен фактор за влизане в средните слоеве. Оформя се тенденцията, че чрез учене, неминуемо се постигат успехи. Създава се нагласата в обществото, че образованието е онова, което гарантира изкачване по социалната стълбичка и води до просперитет.  Това виждане в Япония съществува и до днес. Знаем, че завършеното училище и университет имат огромно значение за развитието на човека после. Счита се, че до високи позиции стигат хора, завършили престижни учебни заведения (学歴[3]), че образованието е онова, която определя професионалното бъдеще.  Можем да твърдим, че значението, което отдава Япония на образованието,  е една от основите, залегнали в успехите й след отварянето[4]. Отношението към образованието заляга и в особеностите на японския стил на управление, както и много други психологически фактори, като наемането за цял живот; осигуряването на дом за семейството и среда за децата;  включването на отделния работник във вземането на важни за фирмата решения; стимулирането на творческата мисъл и др.

 

   V.            Либерализацията в края на XIXв. и повторната централизация от средата на 30те години на XXв.

В края на XIX в. – началото на XX в. в Япония започва процес на либерализация. Правителството, както споменахме по-горе, играе изключителна роля в създаването на предприятия и развитието на икономиката. В началото на Мейджи управляващите съзнават факта, че прогрес може да има, ако частните промишлени организации разширят дейността си, инвестират в чужбина и просперират. Така държавата участва активно в развитието на частния сектор - поощрява дейността му, подпомага го със субсидии. Налице е и обратната връзка – правителството също има нужда от частните компании.

В началото на 80те години на XIXв. управляващите започват да изтъкват нуждата от силен частен сектор. Има предложения и за разширяване на износа. Ето защо след създаването на Държавната японска банка (1882), която започва да играе ролята на държавата и да отпечатва пари, започва процес, подобен на приватизацията. Много от фабриките, създадени и спонсорирани преди това от правителството, биват продадени на проспериращи търговски фамилии. Продажбата се извършва почти на безценица, но по това време търговията е от голямо значение за икономическите успехи на страната, тъй като стимулира вътрешното производство. По този начин в края на XIXв. се появяват големите промишлени групировки като Мицубиши, Мицуи и Сумитомо. Това е и началото на дзайбацу – големите финансови и индустриални конгломерати, характерни за японската икономика от Мейджи до края на Втората светова война.

Либерализацията продължава до 30те години на XXв. След 1935 започва период на повторна централизация. Този път, обаче, централизацията е предвид военните цели на страната.  През 30те години в Япония интересите на отделните важни за страната институции трудно се координират. Армията и военноморският флот настояват техните нужди да са на дневен ред; в Императорския двор и Външното министерство има влиятелни личности, които изискват на преден план да бъде поставена външната търговия, а не териториалното разширяване; дзайбацу и другите големи промишлени предприятия не желаят да вложат приходите си в подпомагането на т. нар. държавен интерес. Всичко това води до напрегната обстановка в държавата, но все пак подготовката за война взема връх и икономиката бива контролирана така, че да работи за военните нужди.

През 1937 година Ишивара Канджи изработва 5-годишен план, според който производството и инвестициите в периода  1937-1941 трябва да се осъществяват с оглед нуждите на армията и териториалното разширение на страната. Набляга се на производството на желязо, стомана, масла, въглища и съоръжения. Въпреки, че планът официално не е одобрен от Кабинета до 1939, и преди тази дата правителствените служители работят за преразпределянето на капитала от гражданските нужди към военните. Построени са даже нови институции, които да ръководят процеса. В Министерството на търговията и индустрията вече съществува инструмент за намеса на държавата в икономиката, който бива използван преди това за подпомагането на японските фирми в съревнованието им с чуждите индустриални организации. През 1937 се създава и Борд за планиране в Кабинета, първоначално, за да координира дейността на министрите, занимаващи се с военните действия в Китай. В него участват военни офицери, напуснали временно принципните си позиции, както и правителствени бюрократи, имащи нужните експертни знания.  През 1943, тъй като затрудненията във военното положение на страната се усилват, бордът се слива с Министерството на търговията и индустрията и образува Министерството на военните запаси.  Членовете на всички тези организации трябвало да си сътрудничат с Императорския щаб, който стартира през 1937, за да съгласува стратегическите цели, а оттам и икономическите нужди на армията и флота.

Вторият период на централизация започва в средата на 30те години на XXв., за да концентририра усилията и ресурсите на страната в подпомагането на военните нужди.  Той продължава до края на ВСВ, когато японската икономика поема различен курс, който впоследствие води до големите й успехи.

 

VI.            Отношението на японския работник към труда до 30те години на XXв.

До началото на ВСВ Япония успява да навакса доста от изпуснатото по време на изолацията, но все още не е достигнала западните държави. Един от ключовите фактори за това е отношението на японеца към труда и организацията. Проф. Линдхарт, член на германската дипломатическа мисия в Япония в края на XIXв. прави следното изказване: „Упоритата работа е малко  известна в Япония…Японският работник не желае да се подчини на военната дисциплина, посредством която според нашите стандарти трябва да се ръководи съвременната фабрика. Той отсъства от работа, когато пожелае, идва и си отива по всяко време. Ако бъде наказан за това той напуска компанията”( в  .”Look Japan”, Tokyo, February, 1995, p.11) Проф. Линдхарт не е единственият, който прави подобно заключение. Макар и японската икономика и култура на работа да търпят своето развитие, в началото на XXв. мнението на чуждите специалисти остава сходно с това на проф. Линдхарт. Карл Шрецер, посетил Япония като част от австро-унгарската делегация в началото на XXв., констатира, че “японците изглежда са повече ориентирани към търсенето на удоволствия и пиене, отколкото към работа…”(пак там, с.10).

За наличието на подобен тип явление има няколко причини, и една от тях е въвеждането на „организация на командно-контролните структури”, която японците заимстват от Америка. ОККС, както ще наричаме за кратко организацията на командно-контролните структури, има своите предимства, но има и своите недостатъци. Тъй като ОККС се прилага в големи структури, където работният персонал е многоброен, извършваните дейности са разнообразни, той се характеризира с разделение на труда и специализация на отделната работна единица. Получава се така, обаче, че всеки сътрудник изпълнява само своята част и не е наясно с цялостната система. Въвежда се и прекият контрол, който сам по себе си е успешен, но възниква и необходимостта от координиране между отделните звена, което в ОККС  все още не се наблюдава. Несистемният характер на управленските взаимодействия води и до неспособност да се оцени труда на отделния индивид, което резултира в неразграничението между стараещия и нестараещия се работник, тъй като се заплаща на работно място, а не на извършена работа. Появяват се проблеми като демотивация, спад в количеството и качеството на извършения труд, отсъствие на системен управленски подход.

Друга причина за „различното” отношение на японците към работата е техният произход. Западноевропейският работник идва от манифактурата. Тоест, той е свикнал с подобен тип организация на труда, наясно е с разделението на труда, със спецификите на производството. Докато японецът идва от аграрен тип организация, за която са характерни съвсем различни подходи.  Включва се например отношението към времето (при аграрните процеси времето се измерва в часове, при индустриалните – в минути), към останалите членове на организацията (в индустриалната организация зависимостта между отделните звена е много по-значима).

 

VII.            Заключение

В крайна сметка Япония постига значителни успехи в развитието на икономиката и догонването на Запада. От управленска гледна точка обаче има още много за доразвиване. Същинският етап от създаването на „Японския подход за фирмено  управление” започва в края на 40те, когато започват активно да се внедряват подходите на „Класическото американско управление”. Стига се до V-ти, последен етап, който се състои в полагането на усилия за качествено усъвършенстване на японския тип управление.  Като цяло, независимо от многобройните проби и грешки, през които преминава Япония, със сигурност можем да твърдим, че основен момент в успеха на японската икономика е непрестанното желание за прогрес и развитие. Характерният и до днес активен подход за усъвършенстване неминуемо е сред ключовите фактори за това, което днес наричаме „Японски подход за фирмено управление”

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Библиография

 

1.      Келиян М., Япония и България: Модернизацията, средните слоеве и селските общности, ИК М-8-М Михаил Мирчев, 1999

2.      Стефанов Н., Й.Йокояма, Японският модел за фирмено управление, Призма 66 ООД, София 2001

3.      Beasley W. G., The Rise Of Modern Japan, St. Martin’s Press, New York 1990

4.      Suzuki Y., Japanese Management Structures, Macmillan Academic and Professional LTD, 1991

 

Интернет източници:

1.      http://bgjapanology.blog.bg/nauka/2009/04/17/iaponskoto-upravlenie-socialno-ikonomicheski-kulturno-istori.323756

2.      http://bgjapanology.blog.bg/nauka/2009/04/17/iaponsko-upravlenie-pyrvite-usiliia-za-negovoto-formirane.323761

 

 

 



[1] Cultural borrowing (Beasley, 1990) – процесът на проучването на Запада и заемането на полезните за Япония постижения, открития и умения.

[2] Военно правителство

[3] Академично минало (academic background)

[4] Периодът Едо преди Мейджи се характеризира като „изолация” на страната, т.е. с настъпването на Мейджи, станата се „отваря” Запада и останалия свят.




Тагове:   основи,   неговото,   подход,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bgjapanology
Категория: Технологии
Прочетен: 3778522
Постинги: 203
Коментари: 791
Гласове: 289
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031