Благой Д. Иванов
В Азия за последните петнайсет години забележимо се разви, при това в неочаквани насоки, филмовият хорър. Особеното е в това, че за този период въпросния жанр скоростно губеше позициите си в Европа и САЩ – континенти, на които винаги е виреел успешно. Позаслабналата сила на целулоидния ужас вероятно се дължи на това, че той се е изчерпал – ако не толкова по отношение на изразността, то поне по отношение на темите. Затова в Америка се правят все повече продължения и римейкове (например осмият “Хелолуин”, най-сетне заснетия “Фреди срещу Джейсън”, заслуженият провал “13 призрака” и др.). Дори тинейджърската вълна вече не е толкова гледана – “Още знам какво направи миналото лято”, “Писък 3, “Последен изход 2”: всички те имаха значително по-слаб зрителски интерес от предходниците си. В Европа пък ужасът съвсем е залязал – в Германия се откроява “Анатомия”, в Швеция – “Нощна стража”, в Испания успех имат филмите на Алехандро Аменабар (те дори намират приемственост и по света; освен това носят огромна кинематографична стойност), във Великобритания се забелязват и слаби (“Кучешки войници”) и достойни (“Малкото ми око” – воайорски съспенс в стила на “Big Brother”) eксперименти, но като цяло традициите са изпаднали в летаргия. В края на 90-те започна да се наблюдава едно пробуждане, белязващо може би началото на нова епоха в англоезичния хорър (с хитове като “Блейд”, “Заразно зло” и “Долен свят” – технически изпипани, изпълнени с екшън, със зрелище, което наподобява “Матрицата”). Освен това започват да се връщат стари теми (“Ван Хелсинг”), но е все още рано да се прецени дали те имат място в съвременната филмова индустрия.
Независимо от тази уж отиваща си летаргия, обхванала Запада, азиатското кино безпардонно взе нещата в свои ръце и започна да създава една поредица от заглавия, които в един момент също придобиха пропорциите на някакво традиционализиране. През 80-те години, с появята на примерно “Sinnui yauman” (1987) на Тошихару Икеда и “Shiryo no Wana” (1988) на Сиу-Тунг Чинг, стартира началото на това традиционализиране; тогава е заснета и извънредно скандалната поредица “Морско/опитно свинче”: така хорър-школата на Азия се сдобива с първенци и в естетизирания, и в екстремно бруталния хорър. А режисьори като японеца Хидео Наката си извоюват място сред отличниците в бранша...
Наката има зад гърба си оскъдна филмография, но дори малко на брой, творбите му носят качества, каквито много негови колеги не успяват да постигнат за цяла дългогодишна кариера. Най-открояващото се и известно заглавие, снето от него носи заглавието “Ringu” (с условен превод на български “Звън”) и за Япония то е нещо като мрачния еквивалент на манията “Хари Потър”. Създаден е по изключително популярната книга от Сузуки Коджи; екранизацията е допълнена и от няколко сериала по темата, радиоверсия, множество комикси и пр. Друга любопитна подробност е, че макар лентата да излиза на екран през близката 1998, скоро след появата си е последвана от две продължения и два римейка – един корейски и един американски (вторият е познат и у нас – “Предизвестена смърт” беше един от големите хитове през есента на 2002). Наката превръща “Звън” в един от паметниците на киноужаса – единствен по рода си филм, с единствена по рода си стилизирана атмосфера, въздействаща безотказно чрез зловещите си настроения и страха от неизвестното. Но след този филм той се заема с реализирането и на “Ringu 2”, а година след него е направен и “Ringu 0: Birthday” на сънародника му Норио Цурута. Първият от двата е класическо продължение, вторият е предистория на оригиналния филм.
“Звън” ни потапя още в самото начало в страховитото обаяние на една градска легенда, според която съществува видеокасета, на която има странно кратко филмче; след като то свърши първото нещо, което се случва на този, който го е гледал, е да получи телефонно обаждане; седем дни по-късно той бива застигнат от неизбежна смърт. Журналистката Асакава е млада самотна майка, която е заинтересована от легендата и започва да търси копие от тази видеокасета. Когато нейната племенница умира при неизяснени обстоятелства Асакава разбира, че момичето е гледало въпросния запис с компания приятели и те всички са загинали по едно и също време. В крайна сметка тя успява да се сдобие с тяхното копие и да го изгледа. Показва го и на бившия си съпруг Руиджи и двамата постепенно се убеждават, че измислицата е истина. А когато техният син – малкият Коичи – намира касетата и си я пуска, те са принудени да се надпреварват с времето, за да спрат проклятието. Така разследването ги довежда до провинциално градче, до историята за тайнствена жена, която имала медиумни способности, до провалилия се експеримент с нея и до мрачната истина за дъщеря й Садако, която също притежавала дарба и чрез нея можела да убива само със силата на мисълта. Асакава разбира, че бащата на Садако е изчезнал безследно след смъртта на съпругата си, а дъщеря им е хвърлена от самия него в кладенец – същият този кладенец, който се вижда и във филмчето от видеокасетата. Журналистката и екс-съпругът й успяват да го намерят, а на дъното му откриват тленните останки на Садако. Асакава решава, че проклятието е свалено, докато Руиджи не умира при същите обстоятелства като останалите; тя разбира, че единствения начин да махнеш проклятието е да покажеш копие от касетата на друг човек – така тя, показвайки го на Руиджи, е спасила себе си и по този начин решава да спаси Коичи, но цената, която ще плати е да загуби собствения си баща...
Макар да описва история на свръхестествения ужас, “Звън” дори за миг не нарушава баланса на сериозността си; драматургично филмът е построен върху взаимоотношения, а не върху кървища – психологията на героите е много по-важна за Наката, отколкото накълцването им на парчета. По този начин крайният резултат има рационални пропорции, поне що се отнася до киноезика. Режисурата печели с това, че не се натрапва нито с претенциозен стил, нито с излишна зрелищност; тя има целите на хирурга – да оперира без да изрязва ненужно органи, без да добавя противоречащи си обекти в кадъра, в сюжета, в изпълнението на актьорите, което от своя страна е ту пасивно – сценарият го изисква, ту въздействащо – взаимоотношенията между майката и детето, майката и съпругът, съпругът и неговата асистентка Такано, дори между Садако и майка й. В това отношение “Звън” е изключително активен в представянето на света, който трепери под злото проклятие – проклятието не е онова, върху което се концентрира всичко, а отправната точка, от която ние започваме да наблюдаваме развитието на образите и емоциите, които се зараждат, разрушават или затвърждават между тях.
Наката умело успява да вмъкне във всеки един от филмите си своя мотив, своето авторско послание като режисьор; и всеки път този мотив е различен, всеки път е съобразен сюжетно и логически с все по-цялостно развиващата се фабула, усложняваща се, но и проясняваща се. В “Звън” той залага на мотива за разбитото семейство; семейните връзки, които се късат, семейните връзки, които имат нужда от опора или които окончателно са загубили такава. Между Руиджи и Асакава всичко е свършило от гледна точка на съпружеските им взаимоотношения, но те са обединени заради своя син и това засилва връзката им, но не в сексуално отношение, а чисто родителски. Асакава пък сама за себе си се преоткрива като майка – тя работи до късно, Коичи често остава сам вкъщи и страда от липсата на нейното внимание; това го прави тихо и затворено дете – успешен образ, който лесно ни убеждава в автентичността си. Но заплахата, която пада върху него мотивира Асакава за действия, които ще са реванш и равносметка едновременно. Майчиният й инстинкт се оказва по силен от мрака, по-силен от ужаса.
Ужасът също е герой – напрежение, късащо нервите, образи от един болен, изстрадал свят, минало, което се крие в черно забвение и, разбира се, самата Садако. И въпреки че в третия филм тя е показана в по-различна светлина, то в първите два тя определено е запомнящо се филмово чудовище – като хибрид от нечиста съвест, неконтролируема лудост, безмилостна, безкомпромисна жестокост, страх в най-крайните му аспекти.
Двете страни на “Звън” са събрани в кинематографична сплав, която се сраства без да ни подтикне към съмнение в истинноста си. Законите са спазени – ние вярваме на това, което се случва не защото е възможно в реалността, а защото е логически свързано и обосновано във фикцията; вярваме на репликите и действията, на вскички визуални аргументи, които Наката поставя. Коичи се опитва да разбере смисъла на смъртта преди погребението на починалата племенница; самата Асакава впоследствие е като дете, което не разбира смъртта – тя е еднакво объркваща и плашеща за всеки. Тази ирония не е търсена, тя се появява от самосебе си, защото е резултат точно на тези аргументи: филмът се разгръща естествено и ненатрапчиво.
“Звън 2” (1999) започва точно там, където свършва предходника му. Асакава, която във финала на предишния филм потегля с колата към дома на баща си, за да спаси Коичи, е безследно изчезнала, както и сина й; полицията ги издирва във връзка със смъртта на Руиджи, станала часове след като той и Асакава са открили скелета в кладенеца. Съдебната експертиза показва, че трупът на Садако е едва на няколко години, което означава, че тя е била жива в кладенеца през всичкото това време, през което са я смятали за мъртва. Действието се фокусира върху младата Такано – асистентката на Руиджи. Тя също е заинтересована от случая с мистериозната видеокасета, но за разлика от Асакава, чиято мотивация бе просто амбицията й за професионална изява, при Такано поводът е по-дълбок: чувствата й към покойния Руиджи. Тя започва да търси журналистката и сина й, помага й колега на Асакава. Намират ги и постепенно се разбира, че Коичи, при все че е освободен от проклятието на касетата, е гостоприемник на Садако; събитията водят и до смъртта на Асакава, която е блъсната на улицата, бягайки от полицията със сина си; състоянието на Коичи се влошава. Тук филмът променя посоката си, ставайки по-сюжетен: чрез научен експеримент и с помощта на Такано, Коичи е избавен от духа на Садако, но самата Садако е зло, което никога няма да намери покой...
Наката създава чрез “Звън 2” едно достойно продължение; не само защото то е на артистичното ниво на предния филм, но и защото доразвива започнатото. Ако в “Звън” важно бе внушението, то тук започва да изпъква повече самото действие. Това не е в ущърб на поредицата; ако Наката бе използвал същия подход най-вероятно щеше да заснеме провал. Тук отново режисурата се проявява чрез дистанциране от обектите в кадъра, но от друга страна имаме много повече наратив, много по-плътно действие. Посланието също е донякъде видоизменено – сега присъства мотивът за изкуплението; грешките, които си извършил трябва да бъдат поправени; мотив за греха и вината, зачената е и съвестта (това ще бъде доразвито в третата част от Цурута). Асакава в първия филм жертва баща си, за да спаси сина си; отраженията и последствията от действията й рефлектират в “Звън 2” върху нея и Коичи и това е един от основните елементи на конфликта. Но емоционалното и подсъзнателното вече не се противопоставят само взаимно; вече имаме сблъсък “наука-паранормално”. Пораждат се прилики с предходници от жанра – “Кери” на Брайън Де Палма или “Докосване на Медуза” на Джак Голд (асоциациите с тези филми са дори по-ярки в “Звън 0: Рожден ден”; от друга страна цялата трилогия създава алюзии и с нещо, което не е така познато извън Япония – театралните традиции на Азия). Операцията, която извършват над малкия Коичи в края на филма бихме могли да наречем емпиричен екзорцизъм – в началото на филма докторът дава диагнози, чрез които се опитва да намери логика в свръхестественото, да обясни и диагностицира нещо, което не е обект на битието, а на небитието; накрая въпросите не са свързани със силата на техниката и апаратурата, а със силата на духа и волята, с борбата срещу ужаса и страха, която се води в сърцето, а не на операционната маса.
И трите филма акцентират върху женски образи: първо Асакава, после Такано, а във финалния щрих – самата Садако. Но в “Звън 2” особено важен е образът на детето и по точно: комуникацията с детето. Коичи е проводник на свръхестественото, инструмент на ужаса. Това е един от най-честите похвати в хорър филмите – невръстните да бъдат маските на злото, чрез тях то да върши злите си дела и хората да са неспособни да го победят, защото не биха подозирали, че децата могат да бъдат демони. “Заклинателят” и “Поличбата” показват това най-добре; често обаче детето е представено и като способ за контакт с отвъдното (“Полтъргайст” на Тоуб Хупър); при “Звън 2” двете неща са обединени чрез Коичи, който крие могъщата негативна сила на Садако, но е и портал към миналото й, към самата нея. Наката перфектно изгражда тази ситуация и Коичи дори за миг не се разконцентрира като персонаж – той е жертва, но не е представен по този начин нагледно (например в “Одри Роуз” на Робърт Уайз обсебеното момиче започва грубо казано да ти лази по нервите, непрекъснато натрапвайки ни трагедията си; в “Звън 2” това отсъства – Коичи е представен като експонат, който наблюдаваш и за който сам си правиш изводи, това безспорно е проява на студенина от страна на Наката, но в случая ефекта се засилва именно чрез алиенация).
“Звън 0: Рожден ден” (2000) е поглед назад във времето. Съвременното кино често прибягва към предистории. А тази е една от най-провокативните, защото описва живота на Садако цели тридесет години преди събитията от “Звън”. Садако е младо, тихо и красиво момиче, което ходи на уроци по актьорско майсторство в театрална трупа. Трупата репетира пиеса за представление, но се поражда напрежение след появата на новата ученичка. Изпълнителката на главната роля обаче умира при странни обстоятелства и режисьорът на пиесата дава ролята на Садако. Заражда се конфликт между нея и друго момиче от трупата, тъй като тя и един от работниците в театъра – Тояма – се влюбват. По време на премиерата изпълнението на Садако е саботирано от останалите и нечистото й минало – от времето на експеримента, преди самоубийството на майка й – става достояние на цялата аудитория. Садако отприщва силата си и започва да руши всичко около себе си. Публиката се разбягва, а трупата подгонва момичето и я напада в една от стаите на театъра. Тояма се опитва я да спаси, но останалите го спират. Същевременно една журналистка, която през цялото време се е интересувала от случая вижда второто “аз” на Садако – дългокос силует сред останките на сцената. Присъединява се към актьорите, взимат тялото на Садако със себе си и отиват към дома й, желаейки да унищожат и алтер егото й. Влизат в къщата и ги посреща баща й. Той им казва, че у дъщеря му винаги е имало две личности и че те са започнали да водят самостоятелен живот. Видял, че Садако е жива, но ранена Тояма използва момента докато другите ги няма и двамата избягват в гората. Трупата започва да ги преследва. Появява се злата страна и убива всички, включително Тояма. Някрая, когато отново е възвърнала предишното си аз, баща й – с цената на безмерната родителска болка – я упоява и я бута в кладенеца в близост до къщата.
Колкото по-сюжетен е вторият от първия, толкова по-сюжетен е третият от втория филм. Чрез Норио Цурута, който се опитва да съхрани настроенията на предишните два филма, Наката и тук присъства по познатия ни начин, но последният епизод от трилогията е най-разказвателния от трите. “Звън 0: Рожден ден” е преди всичко разказ за нещастната Садако, по-малко внушение, по-малко психология, повече драматургия.
Качествата на филма са основно в образа на момичето: уязвима, потайна, красива... шизофреничка. В този филм Садако е нараним персонаж и почти през цялото време няма и помен от онази, другата. В това отношение филмът е може би най-комуникативният от трите, най-малко плашещият; страхът е заменен от съчувствие. Садако е персонаж, който може да те омагьоса, в който можеш да се влюбиш – получава се добър ефект, тъй като тя е и персонажа, който може да те убие с поглед. Лошата е кошмар, добрата е ангел; едната сее смърт, а другата може да излекува парализиран човек само с едно докосване. Нюансът е сполучлив и еднакво омайва и плаши. Появява се познатият архетипен мотив за това как различните се превръщат в аутсайдери, в единаци; натрупалият се гняв е пагубен. Влиянието и силата, която момичето има бихме могли да наречем вирусът “Садако” (“вирус” е подходяща дума, още повече че корейският римейк на “Звън” е известен под името “The Ring Virus”: това опеределено е някакъв вид зараза, повече психическа, отколкто физическа, и тя се разпростира бързо и смъртоносно). В “Звън 0: Рожден ден” той е най-активен (сигурно защото самата Садако е жива и е действащ персонаж, а не остатъчна ектоплазмена субстанция): хората около нея получават видения с паранормален произход и те са както ретроспективни, така и пророчески (това го има и в предишните два филма – чрез медиумни проблясъци героите и зрителя се запознават с дълбочината на ужаса, с неговата история).
“Звън 0: Рожден ден” демонстрира отлични режисьорски решения, отлични монтажно-операторски връзки; актьорската игра и по-специално Садако, е всичко, което бихме искали да видим. Режисурата на Цурута е със засилено отстранение, но така се засилва и внушението на по-комплексните персонажи. От друга страна лентата ни подтиква към паралели със споменатия вече “Кери” (1976), както и с психологическия садо-мазохистичен хорър “Прослушване” (1999) на Такаши Миике: красотата, която крие зло. Но при Миике злото не е рожба на свръхестественото, от друга страна то също се дължи на страданието, на увредената, поругана, потъпкана психика. В “Прослушване” имаше съчетаване на натуралистичен и психологически ужас, докато Наката и Цурута избягват натурализма (изключение прави моментът от “Звън 2”, когато умира Асакава, но сцената е изключителна именно благодарение на кадрите с кръв в близък план). По отношение на тематичната си насоченост цялата трилогия ни подсеща за хорър-темата, изследваща призраците и макар трите части на “Звън” да представят това доста различно, има достатъчно допирни точки. От края на 90-те насам в този жанр най-сполучливите филми са филми с духове – “Шесто чувство” на М. Найт Шиамалан, “Прозрачно минало” на Робърт Земекис, “Другите” на Алехандро Аменабар, “Дяволски гръбнак” на Гилермо Дел Торо... Все призраци, видения, неспокойни души.
Вероятно Азия е едно от убежищата на бродниците, преследващи старите фолклорни вярвания по нов начин, желаещи да се изразяват по нов начин. И чрез “Ringu” те не само говорят, но и казват. И това не е само метод за плашене, но също и метод за пробуждане на съвестта.
