Ивелина Куртева, І курс японистика,Фак.№  80227, Катедра "Езици и култури на Източна Азия", СУ "Св.Климент Охридски"

Съдържание:
1. Въведение
2. Същност на шинтоизма
3. Светилища
4. Основен мит
5. Шинто през вековете
6. „Коджики”
7. Видове шинто
8. Мацури.
9. Заключение
10. Източници на информация

     В своята история всеки народ се е уповавал на своята религиозна вяра, обяснявал си е чрез нея всичко необяснимо, непонятно за него. Така в различни исторически периоди на две различни места по света са се появили християнството и ислямът – двете най-широко разпространени световни религии. Със своите монотеистични разбирания за божественото и свещените си писания – съответно Библията и Корана – те рязко се различават от първата и единствена изначално японска „религия” – шинто, познато още под името „Пътят на боговете”. Целта на настоящата разработка е да разгледа същността на шинтоизма като верска система, изцяло базирана на политеистичната и пантеистична представа на древните японци за света, неговото взаимодеиствие и съжителство с различните навлезли отвън вярвания и религии и отражението му върху съзнанието на съвременния жител на Япония.

     Същност на шинтоизма
     Възникнал през периода Яйой, шинтоизмът не може истински да се определи като религия. Основната му характеристика е неговият пантеизъм – природата е един вид обожествена в образа на „ками” – шинтоистките божества. Ками представлява всеки обект, заобикалящ японеца, който притежава енергия – реката, планината, дървото, камъкът, също така и природни явления като дъжда, бурята и т.н. Част от философията на шинто е единението с природата – японецът не се опитва да я преодолява, не се бори с нея, а я приема такава, каквато е, и я уважава. Интересното е, че за разлика от западните религии, при шинто дори висшите сили не са нито перфектни, нито безгрешни. Характерно за тях е, че те могат да бъдат както природни, така и кланови, като клановите обикновено представляват обожествения дух на някой от предците. Възможно е освен това все още живи хора да бъдат почитани като ками. Въпреки това има и няколко основни ками, които са централна част от шинтоистката митология,  например Сусаноо но Микото – Богът на ураганите и ветровете, Тсукийоми но Микото – Богът на луната, и върховната Богиня на слънцето Аматерасу Омиками. Важно е да се отбележи, че шинто не дели вселената на физически и свръхестествен свят, намиращ се извън обсега на човешките възприятия, а възприема всичко като част от единствен единен свят. Възникнала като средство за обяснение и единение с природата, тази верска система до голяма степен е повлияла на формирането на съвременното самосъзнание на японския народ.

Светилища
     Подобно на християнството с неговите църкви, исляма с джамиите и будизма – с тера, при шинто има джинджа – светилища, където човек се моли или благодари на ками и където се извършват някои шинтоистки ритуали. Джинджа се състои от място за молитва, наречено Хайден, и вътрешно светилище, построено зад Хайден, наречено Хонден, където обитават ками. За разлика от будистките храмове в Хонден няма статуи, а свещени предмети и предмети със символично значение като огледала и мечове, за които се смята, че съдържат духа на ками. Освен това всяка джинджа си има символични порти на име тории, които представляват арки, маркиращи свещената земя, на която се намира светилището, и фиктивно отделящи света, в който живеят хората, от този на ками. Тъй като ками по принцип нямат точно определен визуален облик, икони или техни изображения изобщо липсват. При самата молитва молещият се се покланя два пъти, два пъти плясва с ръце, за да привлече вниманието на ками, и преди или след молитвата принася в жертва няколко монети. Характерна за шинто е неговата хоризонтална структура – всички божества са равни и всеки сам избира на кое да се кланя и кое да избере за свое висше ками. Известни джинджа са например Исе Джингу, посветен на Аматерасу, Ясака Джинджа в Киото, където се провежда Гион Мацури, и Мейджи Джингу в Шибуя, Токио, посветен на император Мейджи и съпругата му – императрица Шоокен.
     Друг тип шинто светилище е камидана. Камидана представлява олтар в домашни условия, който се поставя или закача нависоко. Когато се молят на ками посредством камидана, японците „принасят в жертва” храна или цветя. Важно е преди всяка молитва молещият се да си измие ръцете.
     Интересното при шинто е, че то всъщност не се нуждае от сграда или предмет, за да има светилище – достатъчно е мястото, предназначено за молитва, да бъде оградено със свещеното въже шименава.

Основен  мит
     Централният мит на шинто разказва за сътворението на света от двамата демиурзи - Идзанаги и Идзанами. Идзанаги и Идзанами били в началото брат и сестра, а след това – съпрузи, и от тяхното единение се родили всички останали божествени форми на живата и неживата природа под формата на ками. Раждайки обаче Бога на Огъня – Кагуцучи но ками, Идзанами умира и отива в света на мъртвите, от където според шинто никой не може да се завърне. Въпреки категоричната й забрана да я следва, покрусеният от скръб Идзанаги решава да я последва и да я върне. Когато я намира  обаче той се ужасява от променения й облик и се втурва обратно към света на живите, като бягството му е съпроводено с множество премеждия. За да се пречисти от сполетялото го осквернение, след като успява да се измъкне Идзанаги се умива в един планински поток, от където и води началото си ритуалът на пречистване с вода в шинто. При това измиване от лявото му око се ражда Богинята на Слънцето Аматерасу Омиками, а от дясното – Богът на Луната Цукийоми но Микото. От носът му пък се ражда богът на ураганите и ветровете Сусаноо но Микото. Тъй като Аматерасу се ражда първа, тя трябва да властва над Небесното царство, докато Сусаноо, известен със своето своеволие и пакостливост, нееднокретно е гонен от Равнината на Високите небеса, където живеят ками.
     В един по-късен момент Сусаноо счупва покрива на царствените покои, където Аматерасу преде заедно с група девойки, и хвърля вътре одрана конска кожа. От уплаха предачките изпускат вретената си, които се забиват в детеродните им органи и предизвикват смъртта им. Разгневената и обидена Аматерасу се скрива в Небесната скална пещера, в резултат на което по света настъпва безкрайна нощ, а Сусаноо окончателно е прогонен от Равнината на Високите небеса. Останалите ками се събират пред пещерата, за да измъкнат Аматерасу от нея, но върховната богиня не се поддава на хитростите им. Предлагат й различни дарове, включително огледало, меч и скъпоценна огърлица – днес смятани за свещени предмети – но тя ги отказва. В крайна сметка Слънчевата богиня се показва едва когато една от другите ками – Аме-но Удзуме-но Ками – не започва да танцува, събличайки се, което предизвиква любопитството й, тя се показва и бива издърпана навън, с което денят се завръща.
     Според легендата праправнукът на Аматерасу – Джимму – е първият император на Япония, тоест за императорското семейство се приема, че е с божествен произход, а императорът е висш жрец на шинто. В днешно време огледалото, мечът и скъпоценната огърлица се считат за символ на имперското семейство.

Шинто през вековете
     Като верска система шинто започва да се формира още през периода Яйой (ІІІв.пр.н.е. -  ІІІв.сл.н.е.), но получава днешното си име и се систематизира чак през VІв.сл.н.е., за да бъде разграничено от наскоро навлезлите от Китай будизъм и конфуцианство. Именно при навлизането на будизма шинто остава в сянка, тъй като силно повлияният от будизма принц Шотоку (574-622) го прави навлязлата от континента верска система държавна религия. През периода Хейан се появил нов, специфичен тип шинто – така нареченото „рьобушинто” или „двустранно шинто”, представляващо своеобразна комбинация от шинто и будизъм. От една страна, при него шинтоистките божества били приемани за въплъщения на Буда, а от друга – самият Буда бил възприеман като ками. В последвалите векове шинто останал в сянката на будизма. Когато през Едо християнството било забранено и властта издала заповед всички храмови настоятелства да се регистрират към будистки храм, това принудило всички джинджа да се зачислят към такъв храм, с което загубили своята самостоятелност. Към края на периода обаче идеите на шинто започнали да се възраждат. След настъпването на Мейджишин нещата се обръщат – шинто възвръща ролята си на държавна религия, а будистките храмове и манастири са длъжни да се регистрират към шинто светилища. Постепенно в края на ХІХ и началото на ХХ век шинтоизмът става средство за обединение на нацията и опора на милитаризма и външната експанзия на страната; императорът бил издигнат до божествено ниво и онези, които се осмелели да го погледнат директно, били арестувани. Това се променило, когато през 1945г. император Хирохито се отказал от божествения си произход, превръщайки се в символ на страната и на единството на хората. В днешно време шинто не само се е запазило в различните празници и ритуали, но и продължава да се развива, тъй като възникват все нови и нови божества, като например ками на електричеството.

„Коджики“
     „Коджики” („Анали на древността”), наред с „Нихонги” („Летописи на Япония”) и „Куджики”, е един от най-древните японски писмени паметници. Състои се от три свитъка, като първият е пряко свързан с шинто. В него са включени митовете за ерата на боговете – от Сътворението до възкачването на престола на първия японски император, легендарния Джимму (660г.пр.н.е.). Вторият свитък включва походите му на Изток, древни сказания за императорски родове и старейшини, за сражения и легендарни походи, без определени съответствия с реални исторически събития, и стига до царуването на 15-ия по ред император, Оджин. Третият свитък съдържа исторически предания, сведения за лица и събития до царуването на 33-ия император, Темму. „Коджики” включва също така и 116 песни/поеми. Поднесен е в завършен вид на императрица Геммей през 712г.
Видове шинто
          Коошицу шинто (Императорски шинтоизъм) се изразява в императорски култ към Аматерасу Омиками, като в него важна роля играят свещените предмети – огледалото, мечът и скъпоценната огърлица.
     Джинджа шинто (храмов шинтоизъм) е шинто, практикувано в шинто светилищата. След Втората световна война, в условията на отделяне на шинтоизма от държавата, храмовата дейност се координира от асоциация на храмовете (джинджа хонтьо).
     Кьоха шинто (сектантски шинтоизъм) обхваща 13 религиозни движения, възникнали през последните десетилетия на ХIХ в. в резултат на възстановяването на религията през епохата Мейджи и позициите от късния период на управлението на династията Токугава, които са причислени към шинтоизма. Това са Фусо-кьо , Джико-кьо, Идзумо Ояширо-кьо, Шинто тайсей-кьо, Шиншу-кьо, Онтаке-кьо, Шинри-кьо, Куродзоми-кьо, Мисоги-кьо, Шинто Тайк-кьо, Шинто Шусей-ха, Омото-кьо и Конко-кьо.
     Минкан шинто (народен шинтоизъм) се характеризира с по-голяма близост до следването на обредността на популярни сезонни и земеделски култове (празници на пролетта, на есенното равноденствие, на водата, на звездите, на куклите и др.). Включва в себе си анимистични вярвания и заклинателни практики за умилостивяване на неблагоприятни духове. На равнището на фолклорния шинтоизъм се утвърждават и заемки от конфуцианския култ към предците, както и гадателски геомантични практики от типа на китайския фън шуй.
     Интересно е да се отбележи, че шинто е навлязло и в Корея, макар и в много променен, примесен с други религии вид, който трудно може да се свърже с японския му оригинал.
     Мацури. Традиции, свързани с шинто.
     Шинто и до днес има своето ярко отражение в живота на японците чрез традиционните шинтоистки празници и традиции. Спокойно може да се каже, че много мацури са се превърнали в тържествени спектакли с шествия. Типични шинто празници са Шогацу (Нова година), Малката Нова година (15 януари), първият ден на пролетта – Сецубун (4 февруари), празникът на момичетата Хина мацури (3 март), празникът на момчетата Танго но Секу (5 май) и др.
     Пример за запазила се до днес шинто традиция е Миямаири. Това е церемония, която в днешно време се извършва в периода след първия месец от раждането на детето до стотния ден. На Миямаири родителите и бабите и дядовците водят детето в светилище, където благодарят на ками, че то се е родило, а шинтоистки свещеник се моли за здравето и щастието му.
     С течение на времето в японското общество обаче се е стигнало до един интересен компромис, свидетелстващ за мирното съжителство на различните верски системи в Япония. Става дума именно за факта, че повечето сватби се извършват по шинтоистки ритуали въпреки растящата тендеция за сватба по християнските канони, докато погребенията се извършват по будистки обичаи.

     Заключение
     В днешно време е много трудно да се определи какъв брой от населението на Япония са шинтоисти, защото много често самите японци не се определят като такива. Това се дължи на самите особености на шинто като верска система – отворена както към будизма, така и към западните религии. Именно тази реципиентност, характерна не само за изконно японската верска система, но и за японския народ като цяло, позволява навлизането както на чужди разбирания за света, така и на различни религиозни празници – естествено, променени – свързани с други религии, като например Коледа или Хелоуин. Така или иначе, шинто никога няма престане да съществува, защото като философия на живот отдавна е проникнал дълбоко в японското съзнание и се е превърнал в неделима част от него, даваща му основните възгледи за света. Казано с други думи – шинто е японецът и японецът е шинто.

Източници на информация:
http://en.wikipedia.org/wiki/Kamidana
http://www.asahi-net.or.jp/~QM9T-KNDU/shintoism.htm
http://www.japan-zone.com/omnibus/shinto.shtml
http://www.sivanandadlshq.org/religions/shintoism.htm#introhttp://
http://en.wikipedia.org/wiki/Shinto
http://religiology.org/index.php?subj=5
http://en.wikipedia.org/wiki/Korean-Shinto
Цигова, Б. „Пътят на словото”