Гергана Цецкомирова Цекова, 
I курс Японистика, факултетен номер 80228, ЕКИА, ФКНФ, СУ"Св.Кл.Охридски"

Днес Япония е една от страните с най-висок процент самоубийства - за 2006 год. се нарежда на 11 място в света. Отнемането на собствения живот е акт, съпътстващ японците още от далечното минало. Причината за тази склонност може да се търси в културата на срама, където провалилият се индивид насочва гнева си не към околните, а към самия себе си, и факта, че смъртта се оказва по-маловажна от безчестието. За един самурай възможността сам да отнеме живота си, вместо да бъде убит от своя противник, означава да съумее да запази честта си и е един вид победа. Такава постъпка изисква много храброст и себеотрицание и е последното доказателство за наистина непоколебимата воля на воина. Но макар извършването на сеппуку да е било доброволно от страна на самураите, често те не са имали друг избор - в много случаи да предпазят собственото си семейство или да се противопоставят на победата и триумфа на своите противници. По този начин свободата, която първоначално изглежда е заложена във взимането на този избор, изчезва. Самоубийството се превръща в единствения изход пред самурая - монашеството и изгнанието вече не са достатъчни за нравите на това съсловие. Отнемането на собствения живот престава да бъде лично и понякога егоистично решение, плод на дълбоки противоречия и размисли, а се превръща в дълг към семейството и обществото, който може да бъде пренебрегнат само с цената на достойнството. Цел на тази разработка е да създаде по-цялостна представа за сеппуку (切腹) - ритуалното самоубийство при самураите, чрез проследяване на неговото историческо развитие и особености и да обясни как се възприема от японското общество и света като цяло.
Самоубийството е присъствало отдавна в японската история, но едва с появата на самурайството и бушидо то придобива конкретната си историческа форма и се появяват термините сеппуку и харакири. През вековете на граждански размирици японците са били безмилостни към самите себе си дори повече от чуждите завоеватели. Тогава не е било достатъчно само да се убият победените водачи - трябвало е да бъде заличено цялото им семейство. Това е довело до честата практика наред със собствената си смърт самурая да заповяда смъртта на жената и децата си. Дори и този акт да е доброволен от страна на главата на рода, този избор е наложен на неговото семейство. Но друг начин да бъдат избегнати непрестанните преследвания в името на отмъщението няма. С времето самоубийството се превръща в най-гордото, но и разумно поведение на победените. По този начин те изразяват своя протест и отнемат победата на неприятелите си. Самоубийството се оказва най-рационалното действие, което човек може да извърши при подобни условия, и най-върховното спасение.
Още преди въвеждането на термина сеппуку японските воини са отнемали живота си по най-простия начин - пронизвали се с върха на меча си. През 1180 г. така постъпил и Минамото-но Йоримаса, като предварително помолил слугата си Тоно да го обезглави. Тогава практиката да се прорязва корема по дължина още не е била разпространена, но забелязваме появата на каишакунин (介錯人) - човекът, чието задължение било да обезглави извършващия сеппуку, за да спести мъките му. В Хагакуре – Записките на самурая Ямамото Цунетомо обяснява, че да бъдеш помолен да изпълниш тази роля вещае лошо, тъй като воинът не придобива слава от това, дори и при успешно обезглавяване, но ако обърка нещо срамът е за цял живот.  
С течение на времето извършването на сеппуку се превръща в сложен ритуал. Обикновено това ставало пред публика в случаите на планирано сеппуку. Самураят е изкъпан, облечен в бели дрехи, нахранен с любимото му ястие и след като приключи, оръжието се поставя на чинията му. Облечен с церемониални дрехи, с меча си пред него и понякога седнал върху специален плат, воинът се подготвя за смъртта като пише стихотворение. В присъствието на своя придружител (каишакунин), самураят разтваря кимоното си, взима танто (短刀, къс меч) и го забива в корема си, правейки разрез от ляво надясно. Тогава каишакунин извършва дакикуби - разрез, при който воинът е почти обезглавен (малка част от кожата се оставя, за да придържа главата към тялото). Заради необходимата прецизност при това действие придружителят трябва да е опитен в боравенето с меч. Обикновено каишакунин започва своята задача в момента, когато воинът се пробожда с меча. Обикновено той е приятел на самурая, но има случаи, в които в знак на уважение към проявената храброст на някой воин в боя, неговият опонент заемал тази длъжност.
Често съпругите на загинали в бой самурай също посягали на живота си. За пример може да се вземе смъртта на аристократката Кодзаишо, съпруга на Мишимори. Очакваща дете и на борда на кораб, спасяващ победените Тайра, тя не може да превъзмогне страданието по изгубения си съпруг. Кодзаишо споделя с дойката си съдбовното решение, което е взела, и въпреки опитите да бъде разубедена, изборът й е окончателен. По-късно същата вечер тя тихо става и се изкачва на една греда до горния край на борда на кораба и стократно повтаря призоваването: „Почит към Господаря на Западния райски свят Амида Ниораи! Нека бъде волята ти и без измама благоволи да ме заведеш в Чистата земя. Благоволи също безпогрешно да приютиш върху един и същи лотос разделените пряко волята им съпрузи!” Подтик към това самоунищожително действие не е само любовта към съпруга, но и лоялността към него - „добродетелната съпруга не познава двама мъже”.  След смъртта на мъжа си тя е в безизходица - няма начин да започне живота си наново и пак да се омъжи. Друг изход е да роди детето си и да отиде в манастир, но това вероятно не би могло да заличи терзанията, които не я оставят. Тя избира смъртта за себе си и за своето неродено дете, защото това е единственият начин да се срещне отново с изгубения си мъж по волята на Амида и да докаже абсолютната си преданост към него.
Тази история сочи за голямото влияние, което Амидаизмът има при формирането на светоусещането на японците,наред с будизма. Будизмът не осъжда отнемането на собствения живот. Готовият на смърт, за да достигне Чистата земя е и достоен да я види. Спокойната смърт със сигурност водела до Чистата земя. Затова по-късно, когато актът на самоубийство става по-тържествен, прецизен и ритуален, отнемащите живота си воини дори не трепват, докато разпорват корема си. Качествата храброст и безстрашие пред смъртта, които са в основата на Бушидо, най-ярко проличават при доброволната смърт. Именно за да защити своите добродетели, самураят е трябвало сам да сложи край на живота си - това е последният дълг, който трябва да изпълни.
Според нравствената анатомия на епохата коремът е бил седалището на живота и волята. Дзен будизмът, чието разпространение съвпада с подема на военното съсловие, поставя ударението върху решимостта, енергията, дисциплината. Той е приучвал към концентриране, през дългите часове на седяща медитация, на цялото внимание върху танден, тази въображаема точка, разположена на няколко сантиметра под пъпа, по самата траектория, която стоманата на сеппуку е трябвало да очертае. Следователно се е смятало, че в този център се сплита с тялото не толкова душата, колкото енергията, която ни кара да действаме и която чрез самия акт основава истината за всяко същество. Чрез сеппуку воинът като че ли разкрива центъра на своето аз.     
Един от предшествениците на сеппуку е Йошицуне, който несправедливо обвинен и обкръжен заедно с шепа свои предани бойци от хиляди неприятели, избира доброволната смърт, за да протестира в подкрепа на невинността си и да увенчае с образцова кончина блестящите победи в краткия си живот. Той се пробожда със сабята си, но разбира се, не умира незабавно, а в агония. Хрониката за Йошицуне служи като доказателство, че тези, предпочели доброволната смърт са увенчани със слава, в последните си мигове всеки човек може да стане герой. В случая, за да защити своята невинност, самураят предпочита да умре. От гледната точка на човек от запада тази постъпка би изглеждала нелогична - защо не се е опитал да ги убеди в своята правота, а предприел толкова радикална мярка. Отнемайки живота си по толкова показен начин, той е постигнал много по-голямо впечатление върху противниците си, доказал е, че достойнството и честността заемат много по-важни позиции от страха пред смъртта.    
Разбира се, решението да се отнеме собствения живот не се взима толкова лесно и често влиза в конфликт с други стойности, изначално присъстващи в човек като, например, изпълняването на синовния дълг, присъщ на конфуцианството. Воинът Масашиге заминава за сигурната си смърт в Хього, оставяйки жената и сина си. Когато те разбират за смъртта на Масашиге, и двамата са покрусени, но това, което кара тази история да изпъкне е опитът на единадесет годишния син на Масашиге да посегне на живота си. Майка му естествено го спира и му казва, че е още млад и че дългът му е да се бие с враговете на семейството. От една страна тя очаква от него да остане жив, за да може да изпълни своя синовен дълг, но от друга страна става дума за дълга към рода и обществото. Това е в противовес на изградената досега представа, че самоубийството е неизбежната съдба на истинския воин. И други ще потвърдят становището, че да живееш, за да продължиш да се биеш с чест  е също толкова важна част от изпълняването на дълга. Изправен пред гледката как тридесетина от най-близките му васали разпорват коремите си, управителя на Муцу, Саданао, възкликва: „О! Ето най-хубавите луди глави на Япония! Само когато изтребим врага, увековечавайки името си за идните поколения, та ако ще да останем един от хиляда, можем истински да проявим смелостта си!” Оказва се, че сеппуку не е нещо неминуемо. Съществува алтернатива, която все още е в сферата на достойнството.
Представата на западните страни за самоубийството доста се разминава от тази на Изтока. Този акт бива лишен от каквато и да е слава в западното светоусещане, всъщност влиза в остро противоречие с християнството, което категорично отрича самоубийството като посегателство над собствения живот, който дори не принадлежи на самия човек, а на Господ, и премахва всякаква възможност за отиване в Рая. На запад отнемането на собствения живот означава предаване пред трудностите на живота и бягане, докато в средновековна Япония това е най-висшият израз на храброст, в много случаи неизбежен, но съхраняващ достойнството на отделния човек. По-различното отношение на японците към смъртта се дължи на будизъм и шинто, които те изповядват. Смъртта не е край, а начало на нов живот, обещаващ повече от предишния, тя е неизменна част от съществуването и природата, и чрез нея човек може да намери единение с Вселената.
В книгата си „Истории от стара Япония” Алджернон Фрийман-Митфорд разказва за видяно от него извършване на сеппуку. Осъденият на смърт е Таки Зензабуро, а причината - че дава заповед да се стреля по чужденци в Хього през февруари 1868 год. Митфорд с подробности предава тази случка, като обръща внимание на категоричността и сериозността в лицата на Зензабуро и неговият каишакунин, които дори не трепват в този съдбовен момент. Той не пропуска да сподели впечатлението си от непоколебимостта и мъжествеността, обвързани с ритуалния акт. Очевидно е, че и хората с различен светоглед от този на японците, са способни да оценят смелостта, необходима за предприемането на подобно действие, както и мотивите за запазване на достойнството и честта, което свидетелства за универсалността на тези ценности.
Сеппуку като съдебно наказание официално е премахнато през 1873 год. , скоро след реставрацията Мейджи, но доброволното сеппуку не изчезва напълно. Мнозина отнемат живота си по-късно, включително военни, които извършват сеппуку през 1895 год. в протест на връщане на територии на Китай. Тази непоколебимост на японците пред смъртта също може да се забележи при т.нар. шинпу (神風) или свещен вятър. Готовността на японските летци през Втората световна война да жертват живота си, за да успеят да потопят колкото се може повече вражески кораби, смайва много хора и свидетелства за по-особеното възприемане на образа на смъртта в Азия.
Сеппуку е важна част от бушидо, кодекса на самурая, защото ясно очертава пътя към славата и достойнството. Този акт не се извършва за да се избегнат трудностите, а по-скоро, за да се изправи воинът пред тях и да ги преодолее. В средновековието, когато честността и достойнството са едни от най-ценните качества, ритуалното самоубийство се утвърждава като най-ефективния начин за тяхното защитаване. И днес в Япония част от самоубийствата са предизвикани от непрестанни терзания и вина за изгубеното достойнство в последствие на лошо свършена работа или допускане на съществена грешка. Спазването на традициите, в частност нравствеността на самураите, продължава да живее в японците и днес, и ги подтиква на всяка цена да поставят честта на първо място и да се отнасят с абсолютна отговорност към всичко. Макар тази практика да е изключително радикална, човек не може да не се възхити на отношението на японците към задълженията им и да не поиска поне част от това усещане за отговорност да се пренесе и в България.

Използвана литература:

„Доброволната смърт в Япония”, Морис Пенге

http://en.wikipedia.org/wiki/Seppuku

 

се пренася това усещане , че трябва да се изпосамозаколим цяла България :)
Винаги съм подозирал , че тия японци са пълни откачалки :)
И досега мислех , че жените си правят сеппуко , а мъжете - харакири .
Между другото две от бившите ми съученички завършиха японска филология и после заминаха за Япония . От тогава не сме ги чували . Сега като го прочетох това , така се притеснявам ...

Една малка поправка-специалността не е японска филология,а Японистика...Разликата е съществена;)